Любовницата на мъжа ѝ беше малко по-възрастна от дъщеря им – бузите ѝ кръгли и детски невинни, погледът – наивен, а на носа ѝ – пиърсинг (когато дъщеря ѝ поиска такъв, Сергей ѝ се развика и строго забрани). Яна дори не можеше да се ядоса на това момиче – тя гледаше синкавите ѝ боси крака, късото ѝ яке и ѝ се искаше да каже нещо язвително: „Ако смяташ да раждаш деца на този идиот, купи си палто и слагай чорапогащник под дънките.“ Но, разбира се, нищо не каза. Просто подаде ключовете на Арина, взе двете чанти с остатъците от вещите си и тръгна към автобусната спирка.

— Яна Евгениевна, а каква е онази работа под кухненския плот? – подвикна Арина след нея. – За съхранение на съдове ли е?

Яна не можа да се сдържи и хвърли последен коментар:

— Обикновено криех там труповете на любовниците на Сергей, но ти можеш да си миеш чиниите там.

Без да изчака отговор и без да поглежда изплашеното лице на Арина, Яна, доволна от себе си, слезе по стълбите. Ето това беше – двадесет години живот, хвърлени на вятъра.

Първа разбра за любовницата дъщеря им. Решила да пропусне уроците в училище, върнала се вкъщи, мислейки, че няма никой, и заварила младата нимфа, която отпивала какао от любимата ѝ чаша. Като се има предвид, че нимфата почти не носела дрехи, а от банята се чувало как баща ѝ се къпе, умната им дъщеря Настя веднага прецени ситуацията, набра Яна и ѝ съобщи:

— Мамо, изглежда тате има любовница! И тя е обула моите чехли и пие от моята чаша!

Сякаш приказка, усмихна се горчиво Яна, спомняйки си как дъщеря ѝ тогава беше тъжна не толкова заради измяната на баща си, колкото заради факта, че някой е посмял да пипне нещата ѝ. „Кой лежеше на леглото ми и го смачка…“

За разлика от дъщеря си, Яна прие всичко много по-спокойно. Разбира се, самолюбието ѝ пострада: момичето беше младо и красиво, а тя самата имаше наднормено тегло, целулит и други неприятни белези на четирийсетте. Но въпреки това изпита облекчение – колко дълго бяха вечерните обаждания с „неясни“ причини, ненормалният работен график, бележките от кафенетата, където Сергей никога не я беше канил… Така и не успя да го хване „на местопрестъплението“. Сергей толкова ловко прикриваше всичко, че Яна дори излизаше виновна, ако посмее да се усъмни.

— Това е за първи път – нагло излъга Сергей. – Не знам, като че ли някакво затъмнение се случи, сякаш комета падна върху главата ми.Кометата се оказа работничка от хотелa, в който Сергей беше отседнал по време на командировката си. Беше на двайсет години и, освен симпатичното си личице, нямаше никакви особени качества. Очевидно и умът й не блестеше, защото без много да мисли се втурна след Сергей в столицата, където нае мръсна стаичка с всичките си спестявания. Затова се срещаха в апартамента му – там можеше и да се изкъпе, и да изпере дрехите си. А Яна все се чудеше защо пералнята й постоянно е на бърз режим вместо на обичайния „смесени тъкани“!

Апартаментът беше на Сергей – получил го от баща си още преди брака. И след като Яна реши да подаде молба за развод, тя трябваше да се изнесе заедно с дъщеря си в собственото си жилище в покрайнините на столицата, останало от баба й. Дъщеря й негодуваше – как щяла да ходи на училище оттам!

– Тогава остани при нас – предложи Сергей, но получи нова порция обиди. Поне дъщерята на Яна умееше без страх да му каже всичко, което мисли за него.

Отначало, наистина, беше неудобно – нови маршрути, нови магазини, пътуването до работа и училище отнемаше по цял час. Но после свикнаха, приспособиха се – Яна си намери друга работа, а дъщеря й влезе в колеж, до който пътят беше два пъти по-кратък. Нямаше много време да тъжат – битовите проблеми и зрелостните изпити не им позволяваха да се отпускат, а когато трудностите останаха зад гърба им, вече не им се тъжеше.

Арина няколко пъти звъня на Яна – питаше на какъв режим да пече сладкишите или къде се поставя таблетката за миялната машина. Един път дори дойде лично – донесе някакви забравени снимки, които спешно трябвало за завършването. Самият Сергей не можел (или може би се страхувал), Яна лежала болна, а дъщеря й категорично отказала да отиде в стария апартамент, настоявайки, че това ще се отрази зле на психическото й здраве, а й предстояло да държи изпит по информатика.

– Много си ви е уютно тук – смутено подхвърли Арина, оглеждайки избелелите тапети и старомодните осветителни тела.

Яна само се усмихна иронично – е, да, уютно, какво друго да каже. А там – модерно и удобно, двайсет години се беше трудила за това. Но ето, нищо, нека си го ползват.

Именно този случай й изигра лоша шега – една вечер, около година след запомнящия се ден, вратата на апартамента се отключи.

– На теб ли е? – попита Яна дъщеря си.

Тя само широко отвори очи.На прага стоеше Арина – заплакана, с размазана черна спирала и блестящи сенки по бузите. В ръце държеше спортна чанта.

— Нещо с Сережа ли се е случило? – изплаши се Яна.

— Случи се! – подсмъркна момичето. – Хванах го с секретарката! Реших да му направя изненада, щом работи до късно, и…

Тук тя отново се разплака, детински хлипайки и криейки лицето си в дланите.

— Ами от мен какво искаш? – попита Яна, вече разбирайки какво намеква препълнената спортна чанта.

— Може ли да остана у вас за през нощта? Нямам изобщо пари. Утре ще пътувам с влак при майка.

— А как ще пътуваш, като нямаш пари?

— Мислех да ми заемете.

Яна не знаеше какво да прави – да се смее или да плаче.

Дъщеря ѝ реши вместо нея.– В живота, мила моя, всичко е по-сложно, отколкото изглежда.​

​​Арина мърмореше нещо под нос, но вече бе по-спокойна. Все пак майка й винаги имаше онзи начин да я успокои, дори когато самата тя не успяваше да разбере всичко докрай. Е, животът продължаваше, а уроките си оставаха.

​​Яна дълго гледаше през прозореца, докато вечерните светлини на града мигат в далечината. Животът не е черно-бял. Може би затова и тя беше така търпелива — разбираше, че всеки човек преминава през своите трудности и прави своите грешки. А майката е там, за да прощава и подкрепя, дори когато самата тя страда.– Ще пораснеш – ще разбереш.

Сергей се обади след седмица. Каза, че всичко е осъзнал, напуснал Арина и бил готов за щастливо помирение.

– Всички ризи ли ти свършиха? – попита язвително Яна.

– Ами да – въздъхна бившият съпруг. – И изобщо, тя не може да пере, вече цяла година ходя в някакви омазани дрехи.

Разбира се, Яна не се върна при него. И не злорадстваше. Но трябваше да признае – настроението ѝ доста се беше променило след този случай: главата ѝ се проясни, а сърцето ѝ олекна, започна да се усмихва по-често. Взе си куче и вечер излизаше на разходка с него. Запозна се със симпатичен съсед – какво от това, че е с десет години по-възрастен, тя самата вече не беше момиче. И животът си тръгна по своя път.

Дереккөз