Днес той ще вземе нещата си от жена си Люба и ще отиде при Марина. Нова година – нов живот. А със сина си, с Ромка, ще се вижда. Дима вярваше, че е бил добър баща. Смени професията си заради семейството. Беше преподавател – стана ръководител в търговска компания. Разбира се, средата в тези сфери беше различна. В института нямаше такива… Марини. Предприемчиви, самоуверени. Красиви…

— Искрено ли? – попита Марина, гледайки Дима право в очите.

Той кимна. Седяха в нейната кола. Това не беше първият им разговор на тема „Е, кога най-накрая?“ Дима сам си беше виновен. Той каза думи, които не трябваше да казва. „Обичам те,“ каза той на Марина. И не просто заради думите – той наистина се беше влюбил. А у дома с жена му имаше нескончаеми скандали. За всичко. Най-вече заради хаоса в домакинството. Дима наистина почти не вършеше нищо вкъщи. Прекарваше малко време със семейството си. Едва започна да печели пари и тогава срещна Марина. Любовницата – това удоволствие си има своята цена. Дима често се опитваше да разбере какво беше започнало първо: скандалите у дома или връзката му с Марина. Опитваше се да си спомни, но нещо винаги го разсейваше. Работата. Съпругата със скандалите. Или Марина с нейните целувки. И сега също…

Марина се протегна над таблото и целуна Дима. Усмихна му се и каза:

— Тогава няма и да заминавам. Ще те изчакам тук.

— Добре.

Е, щом така е решено, нека бъде така. Днес той ще вземе нещата си от жена си Люба и ще отиде при Марина. Нова година – нов живот. А със сина си, с Ромка, ще се вижда. Дима вярваше, че е бил добър баща. Смени професията си заради семейството. Беше преподавател – стана ръководител в търговска компания. Разбира се, средата в тези сфери беше различна. В института нямаше такива… Марини. Предприемчиви, самоуверени. Красиви…

Дима за последен път тръгна към дома по пътеката от паркинга до входа. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Влезе в апартамента. Потропа из коридора – вкъщи беше тъмно. Някъде бяха отишли в навечерието на празника. Къде ли? Може би на гости при тъща му. Люба сигурно пак ще се оплаква там от него, за да повлияе тъщата на зетя. Не, правилно беше решил да си тръгне.

На закачалката висеше палтото на жена му. Значи, е излязла с кожуха. Кожухът беше евтин и изкуствен, но красив. Приличаше на естествен. Ама на какво са се научили, разбойници! На Люба кожухът й харесваше, все му благодареше за него. Нещо му проблесна в спомените… но Дима прогони тези мисли. Решено е, значи е решено.

Дима свали якето си и влезе в стаята. В хола бяха разпръснати количките на Ромка. На земята лежеше недовършен конструктор – синът му говореше нещо. Май не можеше да закрепи някаква част.

На масата имаше недопито чай. Домашната рокля на жена му беше захвърлена небрежно на дивана. Дима уверено продължи напред, към спалнята.Куфарът лежеше върху шкафа. Дима го свали и започна да прибира вещите си. Решително и уверено. Долу го чакаше жената на живота му, всичко вече беше обсъждано неведнъж. А на Люба… на Люба просто ще остави бележка. Още една кавга Дима просто не може да понесе.

Той започна да затваря вратите на стария шкаф. И тогава дясната врата се откъсна от горната панта.

– Ого! – смръщи се Дима.

Той раздвижи вратата и разбра, че не може да я остави така. Може да падне върху крака на Люба и да я нарани. Или, недай Боже, върху Ромка. Той е още малък, любопитен, бута се навсякъде.

Дима отиде в коридора за инструментите. Прерови винтовете в буркана, включи отвертката. Закрепи вратата обратно. Чудесно! Дима я разклати насам-натам. Държеше се като нова! Усещането за инструмента в ръцете му хареса. Той обиколи апартамента – знае ли човек, може нещо друго да е за ремонт.

Спомни си, че отдавна обеща на Люба да окачи една картина. Тя стоеше самотна до стената, макар че беше планирано да виси над масата. Дима намери подходящ винт. Взе дюбел, проби дупка в стената. Постави дюбела, зави винта. Стана идеално. Дима окачи картината. И тогава видя какво има на нея. Зимна буря, жена върви и държи за ръка дете. Двама. На картината трети човек нямаше. Нямаше мъж, който да държи другата ръка на детето. Кой умен глава е нарисувал това? Жена му работеше в галерия, разбираше от изкуство. Дима се намръщи като от зъбобол и се извърна от тъжната зимна картина.

Телефонът му беше в пухенката. Във вътрешния джоб телефонът завибрира – звукът беше изключен. „Марина, склад“ – грееше на екрана дори през подплатата. Той не чуваше телефона. Ходеше из стаята, замислен. Изведнъж подозрението, че прави нещо неправилно, се прокрадна в съзнанието му.

В колата до входа Марина вече започваше да се изнервя. Кой апартамент беше на Дима, тя не знаеше. Но какво толкова се бави с прибирането на багажа си? Марина реши да му звънне. Телефонът даваше сигнал, но абонатът не бързаше да отговаря. Марина прехапа устна. Ставаше хладно. Тя запали двигателя, включи отоплението. Добре, ще почака още малко… чака това от половин година.

Дима обиколи апартамента с отвертката, затегна вратите на шкафовете, притегна винтовете на пантите на вътрешните врати. Къде ли са Люба и Ромка? Сериозно ли пак се оплаква на майка си от него? Жена, я виж! Никакво единство със собствения си мъж.

Дима щракаше ключовете за осветление във всички стаи. В кухнята една от осемте лампички на тавана беше изгоряла. Той бе купувал нова, ясно си спомняше. Намери я в чекмеджето и я зави на мястото на изгорялата. Кухнята веднага стана по-уютна, или поне така му се стори. Може би да изпие чай?

Отиде да си измие ръцете. Ми се и гледаше трите четки в чашата. Трябва да вземе своята четка. Или направо да си купи нова? Докато се измъчваше с тези мисли, забърса огледалото над умивалника. Нещо водата не се оттичаше добре… Дима опипом намери буталото зад тоалетната и разчисти и мивката. Ред!После това, без особенна причина, той реши да почисти мивката. Посипа прах и я мина с гъба. Люба винаги забравяше тези дреболии. Чистеше пода, бършеше праха. А огледалата? А мивката?

Реши да не взима четката. Какво е четката? Просто ще купи нова. Нова година, нов живот. Нова четка.

Докато минаваше от банята към кухнята през коридора, беше толкова погълнат от мислите си, че отново не чу вибрацията на телефона в джоба на якето. Марина не спираше да звъни. Телефонът се гънеше в джоба, сякаш настояваше да бъде изваден. Но никой не бързаше да му помогне. Оставаше му само да „зове“ напразно.

Не успявайки да се свърже за пореден път, Марина се ядоса. Хвърли телефона в гнездото на таблото и даде заден ход, готова да се обърне и да напусне чуждия двор. Какво, та тя наистина ли бе тук, за да го чака с часове? Да, симпатичен мъж е. Харесваше й. И в леглото всичко беше наред. А и тя вече на трийсет. Време за женитба. Марина внезапно натисна спирачката. Остана на място. Защото не се виждаше опашка от ухажори зад нея. А този – бе интелигентен. Умен. Внимателен. Грижовен. Ще изчака още малко, реши тя. Марина отново набра номера на Димитър. Нищо… само тъжни, равномерни сигнали.

Дима малко се измори, докато подреждаше апартамента. Извади вода от хладилника и пи. Оцени съдържанието на хладилника. Стана му някак тъжно. А празник иде! А в хладилника – яйца и зеле. Дима тръгна към коридора, облече се, слезе долу. Надникна като крадец от входа. Марина си седеше в колата със запалени фарове, печаташе нещо на телефона. Не го забеляза. Дима с кенгурови подскоци пробяга зад блока. В джоба на куртката му прозвуча кратко „З-з“. А! Най-вероятно Маринка му пише. Но защо? Ще дойде той, тя ще му каже всичко. Все пак, трябва да я успокои някак. Дима бързо написа съобщение: „Не се тревожи! Скоро идвам“. И го изпрати.

В магазина Дима купи цяла количка. Опашка нямаше. Как така? Всички вече всичко ли купиха? Плати и хукна обратно към дома. Влезе пак в сградата незабелязано. Вкъщи извади всичко и го подреди в хладилника. Усмихна се. Ето! Нали казваше, че е добър баща.

Докато подреждаше покупките в хладилника, забеляза семейната снимка на вратата. Закрепена с магнит, тя леко се бе наклонила. Дима я оправи. На снимката всички се усмихваха. Ромка беше прегърнал майка си и баща си за гушите. Такъв тъмнокос, кафявоок, щастлив момченце. Дима си каза, че правилно е решил да си тръгне. Ако с Люба продължат да се карат, Ромка скоро няма да е толкова щастлив.

Марина получи съобщението. Усмихна се. Отпусна се на седалката, затвори очите. Пусна музиката по-силно.

Преди да отиде до магазина, Дима бе пуснал пране. Сега реши да мине и с прахосмукачката. Докато прахосмукачката бръмчеше, прането свърши. Дима просна дрехите. Накрая смени и уплътнението на кухненския кран. А онова парче от конструктора, което Ромка не успяваше да постави, и него намести. Е, сега вече беше направил всичко по силите си. Време бе да тръгва. Сложи куфара в коридора. Решително се облече и обу. Взе куфара. Време е!

Дима се плесна по челото и остави куфара на пода. Извади портфейла от джоба. Извади всичките налични пари. Постави ги на шкафа в коридора. Е, сега вече беше всичко. Излезе на площадката, заключи апартамента. Слезе. Отново не изчака асансьора – слезе по стълбите.

Люба и Рома се връщаха от магазина. Влизаха в асансьора. А Дима излезе на улицата с куфара и забеляза, че на Марина й е писнало да стои в колата. Тя го чакаше навън, потръпвайки от студ. Като го видя с куфара, се усмихна. Помаха му с ръка. И тогава той, изненадвайки сам себе си, отстъпи назад. Вратата на входа още не се беше затворила. Дима отново влезе вътре и дръпна рязко вратата, противейки се на автоматичния затваряч. Какво правиш, Господи?! Къде си тръгнал?Марина се слиса. Хукна към колата, грабна телефона и се обади на Дима. Отново сигнали… и отново никой не вдигна. Ето го, рибката се измъкна от въдицата. Какво пак направи грешно? Пренатиска ли? Марина седна зад волана, запали двигателя и потегли. Беше ядосана. И ѝ беше жал за изгубеното време за безперспективна връзка. А и празника с кого сега ще посреща?​

Дима отвори вратата и видя, че в апартамента свети лампа. Бързо натъпка куфара в горния шкаф. Грабна парите, лежащи в коридора, и ги бутна в джоба си. Уф… сякаш не беше оставил следи другаде.​

— Дима, ти ли си? – провикна се Люба от кухнята. – Готвя вечеря!​

— Аз, аз съм, — измърмори той, събувайки се.​

— Тате! – Ромка се затича в коридора. – Благодаря, че поправи върха!​

— Върхът! – машинално го поправи Дима.​

Кой въобще е измислил тези елхи-комплекти? И то такива, чиито върхове не могат да се закрепят от детски ръчички.​

Интересно, дали Люба ще забележи, че Дима е приложил мъжка ръка в домакинството? Най-накрая… приложил най-накрая, тоест. Той влезе в кухнята:​

— Къде бяхте? – попита.​

Съпругата се обърна към него от печката.​

— Купувахме подаръци. Ще ти сложим един под елхата на 31-ви. Искаш ли подарък под елхата, Дима?​— Под коя? Конструкторката на Ромка, коя?

— Именно тя! – каза Люба.

И го погледна многоозначително. Дима се плесна по челото и отиде да се обува.

— Ох, недей вече! Късно е. Утре ще купиш елхата. Сега ще вечеряме.

— Добре. Ще дойда след пет минути.

Дима бързо отнесе куфара в спалнята и го оправи набързо. Фух. Е, добре, изглежда, че успя с всичко. И какво изобщо го прихвана? Трябва да спира с тези разходки по кривия път. Дима не искаше да загуби семейството си. Днес го осъзна със сигурност.

Дереккөз