Карина, сестрата на моя съпруг, много си въобразява в този живот. Например, тя искрено вярва, че може да играе ролята на ревизор, точно като героя на Гогол, и по време на посетите си всички трябва да й козируват. Е, няма да стане! С тази персона определено няма как да кръщаваме деца, така че Карина да слезе от въображаемите си облаци на земята и да се заеме с нейните си дела.
— Слушай, Слави, защо сестра ти не се омъжи? – попитах веднъж мъжа си по време на вечеря. — Толкова енергия би могла да вложи в нещо по-полезно. Защо се е закачила за нас? Идва все едно е на смяна, с удивителна редовност.
— Някога имало някаква история… — съпругът ми замислено лапна парче кюфте. — Не съм сигурен, но май Карина е разочарована от мъжете. Оттогава живее с мама, твърдят, че никой друг не им трябва…
— Разочарована от мъжете, така ли? — повторих като ехо. — Странно… Аз не приличам на мъж, защо тогава се нахвърля на мен? Или има някаква прилика?
Погледнах шеговито към съпруга си, очаквайки комплимент. Но Слави беше толкова зает с вечерята, че изобщо не разбра шегата ми.
Не случайно го попитах това. Освен че Карина често ни гостува с изисквания да бъде приета като звезда, тя също така редовно източва пари от Слави, въпреки че е с пет години по-голяма от него.
— Просто в библиотеките заплатите са много ниски — обясняваше съпругът ми с извинителен тон, докато превеждаше поредната сума за сестра си. — А иска да се облича красиво, като всяка жена.
— Ако е толкова предубедена към мъжете, защо тогава й е да се облича красиво? — задавам логичния въпрос. — Виж, хладилникът ни едва крета, скоро ще се развали и ще трябва сами да го сменяме с наши пари.
Съпругът ми се кълне, че ще говори със сестра си за това, че финансовата помощ е невъзможна, но нещата винаги се връщат по старому — Карина иска, Слави дава. Направих няколко бързи сметки и установих, че Карина може изобщо да не ходи на работа в библиотеката — Слави я издържа напълно.
— Любими, това е и наш общ бюджет — опитвах се да обясня на мъжа си разумно. — С парите, които си дал на сестра си, спокойно можехме да почиваме на море. И то не на Черно, а на Средиземно, разбираш ли?
Слави свива рамене, казвайки, че какво може да направи, сестра му си е сестра, и продължава да инвестира в „черната дупка“ на име Карина.
Но това далеч не е всичко. Карина и майка й, свекърва ми, живеят в малко градче на 45 километра от нашия град. Те имат навика да идват при нас „по много важна причина“ — да видят сина, а заедно с това да разгледат какво се продава по магазините и да източат 10-15 хиляди лева от Слави.
Пристигат винаги в петък вечер, винаги с едни и същи изражения на лицата си — презрително-надути, сякаш не са провинциални жени, а поне номинантки за „Оскар“.
— Здравей, Слави, здравей, Таня — започват хорово тези две кумушки, сваляйки си якетата в коридора и подавайки ги на мен, сякаш съм гардеробиерка. — С какво ще черпите скъпите гости?
— Ами… с какво да ви изненадаме? — подсмихвам се аз. — Мога да предложа картофена супа, имаме и пържени картофи. Ние сме скромни хора, без излишен лукс, както се казва. А какво очаквахте? Че щом живеем в града, ядем само черен хайвер и го гарнираме с фоа гра?
— Не се шегувай така, Таня, не ти отива! — присвива устни свекърва ми, Инна Михайлова. — Знаете, че днес е петък, а това означава…– Среща без вратовръзки? – добавям аз. – Не, знаете ли, Инга Михайловна, има над какво да се помисли. Например, как да започнем да спестяваме за първоначалната вноска. Вие не знаете защо все не ни се получава? Поне приблизително?
– Понятие си нямаме – отговаря Карина. – Може би трябва да се работи повече? Или да се намери по-престижна работа?
– В Министерския съвет ли? – отвръщам аз. – Боя се, че там всички места са вече заети.
След като си разменяме любезности, поканвам роднините на мъжа ми на масата. Свекървата изтъква причината за визитата:
– Какъв студ, ей! Няма да се учудя, ако стигне до –20, а у нас в селото дори няма откъде да се купи прилично облекло…
Аха! Сега започва същественото…
– Вячеслав, ти скоро да не получи заплата? – включва се Карина. – На 20-ти, нали така?
Тя да не би да записва всички важни дати? Вече започнах да изчислявам колко ще ни струва тази визита на свекървата и деверицата.
– На мама ѝ трябва зимни ботуши, а на мен ми трябва пухенка – изтърси Карина.
– Сериозно? Преди ходехте облечени в кожи и цървули, нали? – кимам аз. – Трябва да вървим в крак с времето, все пак сме в 21-ви век.
– Вячеслав! – зачервява се Карина и с авторитета на по-голяма сестра повишава тон. – Дойдохме ви на гости с една скромна молба, а твоята Татяна не ни оставя дори да си кажем думата.
– Знаете ли какво? – и аз повишавам тон. – Вие идвате при Славе само с една цел – да поискате пари. Но, ако не греша, на гости се ходи и с подаръци, по народному – гостинци.
– И какви гостинци искате да видите? – придава си безгрижие Инга Михайловна. – Пряники, може би?
Не издържам и започвам да се смея с глас. След това ставам от мястото си и бързам да си тръгна. Честно казано, тези редовни визити толкова ми омръзнаха, че си създадох навика да пренощувам в такива дни при родителите ми. Нека Слава сам се справя с роднините си.
– Отново ли? – пита мама с разбиране, клатейки глава. – Вие със Слава нямате никакъв личен живот покрай тях. През делничните дни сте на работа, а почивните сте длъжни да посветите на свекърва ти и дъщеря ѝ.
– Мамо, мислиш ли, че не искам да ги пратя в… хотел? – въздъхвам аз. – Единствено заради уважението към мъжа ми не го правя. Той наистина не е виновен, че има такава майка и сестра. Но, от друга страна, не искам и да ги виждам. Нашата любов е от разстояние – колкото по-далеч, толкова по-добре.В този ритъм мина около година. После Инга Михайловна спря да идва при нас и делегира тази почетна задача директно на Карина. Тя не ни навестяваше много често, но дори и така, посещенията ѝ предизвикваха у мен постоянна неприязън.
Цялата работа беше в това, че зълва ми реши да критикува моето хоби – плетенето, което понякога служи за успокоение, знаете ли. Плета симпатични играчки и после ги подарявам на децата на приятелките и колегите си. Те просто са във възторг от цветните мечета, зайчета и динозавърчета, а на мен ми стига това. Най-голямата награда за мен е благодарността в детските очи. Като че ли моята вътрешна батерия се презарежда.
– Какво е това пък – детска градина! – казва Карина с презрение по време на поредното си посещение, вдигнала играчката с два пръста. – Възрастна жена, а все още си играе с играчки…
– Това, разбира се, е по-малко интересно, отколкото да ходиш по гостита с протегната ръка, но пак става – засмях се аз.
Карина се прави, че не е разбрала моята алюзия:
– Аз се занимавах с такива глупости в училище, само че моделирах животни от пластелин.
– А защо сега си зарязала? – усмихнах се леко. – Сигурна съм, че си била много талантлива моделиерка.
Карина разбра, че е безсмислено да спори с мен, и смени темата:
– Славик, може ли за минута в кухнята? Искам да си поговорим насаме…
Те излязоха, а аз продължих с моето благородно дело – плетях за рождения ден на Вика едно зайче с дълги уши от анимацията „Ну, погоди“.
След това вратата се хлопна и в стаята влезе съпругът ми.
– Замина си… – въздъхна той и тежко се отпусна в креслото. – Чуй, Таня, защо все не можете да се разберете? Отдавна можехте да се сприятелите…
– Ами знаеш ли, просто нямаме нищо общо – отговорих. – Всичко наред ли е, изпрати ли я?
– Къде ти! – махна с ръка Слава. – Тръгна към козметичния салон, каза, че е решила да си смени имиджа…
– От „син чорап“ към „червен чорап“? – засмях се.
Добре, че Слава не разбра плоския ми хумор, иначе със сигурност щеше да се обиди. Карина се върна след около три часа с неприлично къса прическа и грим, който би подхождал повече на северноамериканските индианци.— Как съм? — гордо се завъртя пред нас шуренината. — Казаха ми, че това в момента е последният бранд.
— Ами така… жизнено, — отвърнах с усилие да не избухна в смях. — Само че не „бранд“, а „тренд“, което в превод от английски означава „тенденция“ или „насока“.
Карина гордо вдигна брадичката си:
— Какво да се прави — порода!
— Порода, в смисъл пекинез ли? — изхилих се. — Добре, млъквам, млъквам. Отивам да сложа чайника.
Е, поне едно мога да кажа за Карина — с нея никога не е скучно и, както е известно, смяхът удължава живота. Но веднъж тази дама такова ни сервира с мъжа ми, че се наложи да сложим точка на нейните посещения. Всичко започна, когато обяви, че излиза в отпуска. Добре, излиза, кой съм аз да се тревожа? Но се оказа, че Карина е решила да прекара отпуската си не на море, не на вила, а… у нас вкъщи. Това беше четвъртък, съвсем обикновен работен ден.
Тъкмо приготвях вечеря, когато Карина звънна на Слави по видеовръзка.
— Кажи на жена си да сложи масата за моето пристигане — заяви шуренината.
Мъжът ми тъкмо седеше в кухнята и ми помагаше, като белеше картофи. Това си беше доста нахално…
— Само че ще сложа покривката, — отвърнах нарочно силно, за да ме чуе Карина. Но явно шумът на водата от крана пречеше. Слави умело се измъкна, казвайки, че ръцете му са мръсни, и прекрати разговора.
— Слави, аз пасувам, — обърнах се към мъжа си. — Утре имам много натоварен ден, трябва да предам отчетите и вечерта шефът организира съвещание, ще говори нещо за оптимизация. Ако искаш да уважиш сестра си — действай сам.
— Таня, ама какъв готвач съм аз? — обърка се Слави. — Аз дори не умея да готвя добре, само най-простите неща…
— А някой да е поискал от теб екзотика? — отвърнах. — Ако правилно съм разбрала Карина, тя искаше само маса да сложиш, не уточняваше какво. Приготви си коронното ястие — макарони „по флотски“, нарежи зеленчукова салата, но непременно със заквасена сметана. Аз добре помня колко е капризна Карина.
Колкото и да ме молеше съпругът ми, останах твърда в решението си — нека я посреща той сам. На мен наистина не ми е до това да се старая пред нея все едно е Нова година.
Следващите събития узнах от мъжа си, защото се върнах у дома доста късно на другия ден. Още на стълбището усетих, че в апартамента ни се извива буря — толкова ясно се чуваха как брат и сестра си крещят.
— Аха, яви се в крайна сметка! — посрещна ме Карина в коридора. — Не разбирате ли какво значи изразът „сложи масата“? Трябва да има нещо вкусно, например пиле с картофи…— Какво казвате? — подпрях ръце на хълбоците. — Знаете ли, мила Карина, за пиленце моля да се отправите към ресторанта. Тук не сме столова, че да храним всички наред по първо повикване.
— Таня, аз наистина с най-добри намерения… — заекваше Слава. — Сварих макарони, килограм кайма похабих за тях… салата, дори и топли сандвичи направих… А Карина си вирна носа.
— А аз сега на Карина ще обясня много ясно какво означава „възпитание“, — намръщих се. — Гледам те, мила снахо, и не разбирам, сиреч в главата ти истински вятър духа, така ли?
— Не разбрах… — измънка Карина. — Аз какво, много ли поисках?
— А ти как мислиш? — изревах аз. В мен започна да се събира целият гняв, който се беше натрупал през цялото това време. Търсиш от доброто — по-добро, а знаеш ли? Който много иска, накрая малко получава.
Карина стоеше бяла като тебешир, този път съвсем я сложих на мястото й.
— Припомни ми, моля, колко пъти за всички тези години от нашия брак със Слава сме ви гостували? — продължих аз. — Не знаеш? Аз ще ти кажа — веднъж. Така че какво ни изненадвате с вашите редовни посещения? Време е вече да знаете граница.
Карина стоеше, мигаше на парцали и мълчеше като риба на сухо. Очевидно започнаха да й минават поне някакви правилни мисли през главата.
Тя грабна якето си и започна да се облича:
— Повече никога няма да ме видите! Простащина!
— Добър път, — махнах й с ръка. — Поне въздухът в апартамента ще стане по-чист без твоето присъствие.
— Слава, ти няма ли какво да кажеш на сестра си? — в гласа на Карина все още се долавяше слаба надежда. Но мъжът ми я разби.
— Карина, наистина ни изтощи, обиждай се ако искаш, но това е вече прекалено, — отвърна той тихо, но уверено.
Снахата си тръгна, трясвайки силно вратата. Със Слава се спогледахме и въздъхнахме с облекчение. Може би този случай ще научи Карина на нещо, особено като годините й за това са съвсем подходящи.
