— Ксюша, това пък какво е? Ти сериозно ли изхвърли киселите краставички на мама?

— Васе, разбира се. – въздъхна Ксения. – Те отдавна са ферментирали… И са меки. Абсурдно е да се ядат…

— Е, нищо страшно. Щеше просто да хвърлиш тези отгоре, останалото можеше да измиеш и готово. Нищо! Ние с мама сме яли и от бомбажни буркани, и сме живи-здрави. А тук просто малко са престояли. Не може така с храната, Ксюх! Това струва пари!

Васил с високо вдигната брадичка и осъдителен поглед мина покрай жена си, мърморейки нещо под нос.

Ксюша въздъхна. Някога това ѝ се струваше мило. Неусетно си припомни първите им срещи…

…По парковата алея вървеше висок мъж с широка усмивка и бяла риза. В ръцете си държеше букет цветя. Полски, точно каквито обичаше Ксюша.

— Васе! – ахна момичето. – Сериозно ли? Бил си на полето? Сам ли ги набра?

— Да. – кимна момчето. – А какви рози? Клише е, освен това са скъпи. По-добре да идем на атракционите и да се повеселим.

Ксюша се усмихна и тръгна след него…

Ксения от настоящето поклати глава и се ослуша: Васил наистина миеше краставичките. Всъщност, тя вече не се изненадваше от нищо. Някога си мислеше, че не ходят в кафенета, защото Васа обича разходките, а не защото го е жал за парите. И на Виенското колело отидоха не заради скъпите билети за други атракциони, а от грижа за нея. Да не я раздрусва някъде случайно…

Но сега, след като бяха минали години, сватбата и раждането на близнаците, Ксения всичко разбираше. И ѝ оставаше само да примирява. Или да протестира. Тя избра тишината.

Ксения влезе в кухнята и се приближи до котлона, за да приготви храна за близнаците и за себе си с Васил. Елда, кюфтета, салата – всичко беше просто. В техния дом никога нямаше излишества.

— Васе, какво правиш? – изморено попита Ксения. Съпругът ѝ стоеше над чиниите на децата и режеше кюфтета.

— Те са само на пет, мисля, че и половин кюфте ще им стигне.Васил с напълно сериозно изражение разряза котлета в едната чиния, а от другата взе и върна обратно в тигана.

— Ти съвсем ли?

— Как мислиш?

— Да, Васко.

— Е, правилно. Ние сме същите хора, като тях – каза той и започна да реже котлетата в чинията на жена си. – Това е телешко, а то е скъпо. Какво така гледаш? И въобще, много месо да се яде е вредно, още повече пържено. И да, другия път го прави на пара, защото, когато пържиш, остатъците полепват по стените. Освен това, олиото се изразходва, а то сега е поскъпнало.

— Децата не харесват на пара.

— Ще го харесат. По-здравословно е – каза отсечено Васил, приключи с котлетите и излезе. Ксения сведе поглед към чиниите с подрязани котлети и разбра, че търпението ѝ, очевидно, не е безкрайно…

…В края на седмицата се върна Олга Андреевна – свекървата. И в сравнение с нея Васил беше еталон за щедрост.

— Ксюшо, мила, посрещай, донесох нови дрешки за децата! Късметлии сте с баба си, никога не идвам с празни ръце!

Ксения, която преди минути се беше върнала от работа, въздъхна, изпсува наум и се отправи да посреща свекървата.

Олга Андреевна подаде торба на Ксения.

— Олга Владимировна, това са дрехи за момиче. – Ксения надникна в съдържанието. – А пък ние с Васил имаме момчета.

— Е, какво значение има – махна с ръка Олга Андреевна и започна да вади от торбата тениска с „Хелоу Кити“. – Розова котка, и какво? Леша харесва котки. И после, децата са още малки. Какво значение има какъв цвят – розов, червен или син…

— Добре, Олга Владимировна, разбрах, благодаря. Ние с момчетата ще се разберем. Малко по-късно…Усмихвайки се на свекървата, Ксения остави чантата настрана. После щеше да я изхвърли. Освен че дрехите бяха за момичета, те бяха и ужасно износени. В такива дрехи е срамно дори на полето да излезеш.

— Васко, кога най-накрая ще се изнесем? Нямам сили вече да живея с майка ти. – каза тихо Ксения, затваряйки вратата.

— Какъв е този глупав въпрос? Когато съберем пари за апартамент.

— Васко, хайде да вземем ипотека, иначе ще спестим чак за старини.

— Вече говорихме за това. Ипотеката е робство, разбираш ли? Такова надплащане. А да живеем с мама е практично. Тя готви, чисти, прави консерви за зимата…

— Ти в ума ли си? – извика Ксения и затвори очи, снижавайки гласа си. – У нас децата спят в една стая с майка ти! Сега са на пет, но като станат по-големи? Какво ще правят? Ние не само че не можем да останем насаме, ами не можем да направим абсолютно нищо. Защото на вратите няма ключалки, а Олга Андреевна забранява да ги поставим. Защото било непрактично!

— Успокой се и изгаси лампата. В края на месеца ще дойде сметката за тока, и ще онемеем.

Ксения изстена силно и зарови лице в възглавницата. Край. Повече не можеше да търпи.

…

Скандалът избухна на следващия ден. Василий не позволи на децата да гледат „Лека нощ, деца“. Видиш ли, това било излишно, а също и скъпо. Това беше капката, която преля чашата на търпението на Ксюша.

— Стига, край! – плачеше Ксения. – Повече така не мога! Заминавам и вземам децата със себе си! Отиваме при майка ми, там поне ще имат своя стая.

Жената хвана куфара с едната ръка, а с другата буташе синовете към изхода.

— Леша, Саша, да вървим.

— Ксюш… Къде отиваш? – застина Василий. – Ами нашето семейство? Ами ние? Мислех, че всичко при нас е наред… Ти сякаш беше доволна от всичко.— Шест години го търпях всичко това. Теб и майка ти. Шампоана го купувахме в огромни туби, тоалетната хартия – най-евтината. Вместо нормални играчки децата имаха онази, която оставаше от теб и брат ти! Не мога повече така. Искам нормален живот за момчетата, не това. По-добре да си пропилявам парите, отколкото да живея като вас.

Олга Андреевна, майката на Вася, театрално се хвана за сърцето и не позволи на сина си да тръгне след жена си.

— Ох, синко, нещо сърцето се разболя… Недей, Васенчо. Тя ще се вразуми. Ще се върне. Сигурно. Кому е нужна тя с две деца на опашката…

И Вася вярваше. Вярваше, че тя ще се върне.

…

— Ксюшка, какво правиш? — попита Лидия Федоровна, майката на Ксения. — Хвърли просто пакетчето и си вземи ново.

Ксения излезе от мислите си и погледна ръцете си. По навик беше започнала да запарва трета чаша чай с едно и също пакетче.

— Как въобще живяхте така? Отдавна ти казвах, че трябва да си тръгнеш. Това не е живот, а оцеляване. Цялото това нещо е някаква патологична история, не е здравословно…

— Да — кимна рязко Ксения и застина пред отворения хладилник. Вътре имаше сирене. Истинско, не топено – нормално сирене. Колбас, месо, кисели млека… — Трябва да скрия бонбоните, иначе децата ще ги изядат.

— Нека ядат. За какво мислиш, че ги купувам?

— По-добре ги скрий, не са свикнали, че бонбоните са достъпни, може да ги обрине.

Лидия Федоровна кимна, погледна я жално и внимателно потупа дъщеря си по рамото.

Нощта настъпи. Ксения стана от леглото и отиде в кухнята. Не можеше да заспи. Леглото беше прекалено меко, не скърцаше. Леглото, на което спяха с Василий, беше ужасно старо.

Ксюша се приближи до хладилника и го отвори широко. С немо възхищение очите ѝ гледаха продуктите. Млякото, което мъжът ѝ купуваше, беше най-евтиното, кисели млека изобщо не се позволяваха, вместо това беше кефир. Изварата я правеха сами от прокиснало мляко.Ксения отряза хляб и си направи страхотен сандвич с колбас и сирене. Дебел, тромав сандвич, който едва влезе в устата ѝ, но, Боже, колко беше вкусно… И никой не стоеше над душата ѝ. Никой не ѝ казваше колко дебел трябва да е парчето колбас. Или че сирене може да яде само веднъж на ден, за закуска… Взе си кисело мляко и отпи направо от бутилката. Истинска наслада!

— Боже мой, колко глупава съм била… Колко е хубаво да не пестиш от себе си…

Как е могла да изтърпи всичко това почти шест години? Как е живяла по неговите правила и наредби? Не е яла, това което иска. Не е правила ремонт у дома, носела е дрехите на свекърва си, ходила е с едни и същи ботуши цели пет години. Как?

…Няколко седмици по-късно на вратата разнесе звънец. Ксения току-що беше станала, беше почивен ден. Майка ѝ я беше оставила да спи по-дълго и беше завела момчетата в парка.

— Кой е? Василе?! Какво правиш тук?

На прага стоеше съпругът ѝ.

— Ксюша, върни се. Ние… Ние с мама повече няма да бъдем толкова пестеливи. Разбира се, разхищението е грях. Но ще те слушаме повече и… И аз те обичам, Ксюша. Върни се, ние сме семейство, имаме деца…

— Не! Не! И още веднъж – не! Аз повече няма да се върна. Моите деца имат собствена стая, аз също. Те гледат анимации не петнайсет минути на ден, а аз също не само половин час. Те ядат цяла кюфте, не половина. Могат да си вземат бонбон, когато поискат. И вече не перем шибаните найлонови торби. Най-накрая си купих хубав домашен халат. Чуваш ли? Искам нормален живот. Това са моите пари, харча ги, както мога. Край! Чао. Ще те известят за развода!

Ксения трясна вратата и се разплака. Не знаеше защо ѝ се плаче. Може би от съжаление и жалост към самата себе си. Да, щеше да ѝ се наложи да работи повече, за да осигури децата, но беше готова. Готова на всичко, но назад вече нямаше да се върне. Това не беше нейният живот…

Дереккөз