Изтривайки потта от челото си, Надежда яростно търкаше печката, сякаш от това зависеше животът ѝ. Упрямата емайлирана повърхност изобщо не искаше да заблести в чисто бяло. Следите от сутрешния „бягство“ на кафето упорито се бяха впили в печката с такова инатство, на което и самата Надя би могла да завиди. А Иван всеки момент трябваше да се прибере у дома. За него идеалната чистота в кухнята беше въпрос на принцип. Мръсна печка? Това вече беше повод за раздразнение. Той обичаше реда във всичко: бели чорапи, прилежно подредени обувки и, разбира се, блестящ дом.

Надежда беше различна. Нейната небрежност понякога водеше до куриози, като този сутринта: остави джезвето на печката и забърза по задачи. Резултатът – миризмата на кафе я преследваше цял ден. Сега, за да избегне упреци, печката трябваше да блести като нова.

На пръв поглед можеше да изглежда, че Надежда живее в страх от съпруга си и се стреми да му угоди във всичко. Но това не беше вярно. Иван не беше тиранин. Дори сам готвеше, ако виждаше, че жена му е изморена. Вярно, вдъхновението му зависеше от състоянието на кухнята – хаосът напълно убиваше желанието му да прави каквото и да било.

В сина им Дима се бяха преплели най-добрите и най-лошите черти на двамата родители. Той можеше да направи страшен безпорядък, но винаги почистваше след себе си, за което Надя беше благодарна на Иван. И въпреки педантичността на съпруга си, семейният им живот беше съвсем хармоничен. Поне на пръв поглед…

Но пък Иван изкарваше добри пари и осигуряваше семейството отлично. Помагаше в домакинството, готвеше. Надежда беше прекарала осемнадесет години със съпруга си и смяташе семейството си за напълно нормално. Винаги трябва да правиш компромиси. Иван не обича мръсната печка, значи сега тя ще я почисти, а той ще се върне и ще приготви вкусна вечеря за нея и сина им.

След последното избърсване с парцала, Надежда се отдръпна и се възхити на свършената работа. Всичко беше идеално, печката блестеше. Точно навреме. „Успях,“ – помисли си Надя и погледна кухненския часовник. Странно, Иван вече трябваше да е вкъщи. А него отново го нямаше. Напоследък все по-често започваше да се бави. Някакъв сложен проект в работа.

Сваляйки ръкавиците, Надежда взе телефона си. Ето, точно така, Иван ѝ беше написал преди половин час SMS, че ще закъснее, а тя, като глупачка, чистела печката. По-добре да беше подготвила вечерята. Синът ѝ щеше да се прибере от разходка, а нямаше с какво да го нахрани.

В този момент в двора на къщата им се разлая кучето. Малкият, но много звучен Жук никога не лаеше без причина. Надежда погледна през прозореца. До портата стоеше непознат мъж. Щом я видя, той се зарадва и с жестове започна да показва, че е дошъл за нея. Излизайки навън, Надя огледа критично посетителя. Някъде на нейната възраст, облечен скромно, обувките му бяха мръсни.

Каквото и да се каже, след толкова години с Иван, Надя вече беше свикнала да гледа на някои неща през неговите очи и най-напред обръщаше внимание на обувките. Когато вдигна погледа си към лицето на мъжа, той се оказа, че също толкова внимава да разгледа нея.

– Странно, вие сте доста привлекателна жена.

– Не разбрах, – намръщи се Надежда. – Какво искате да кажете? Кой сте вие?

– Аз съм измамен съпруг. Жена ми в момента прекарва времето си с вашия съпруг.

– Това не може да бъде, – твърдо отрече Надежда. – Грешите.

– Не греша. Иван сега не е вкъщи, нали? Сигурно е казал, че има спешна работа. Знаете ли, за жена си не съм толкова изненадан. Аз съм ѝ втори съпруг и тя винаги е недоволна от нещо. Малко изкарвам, по думите ѝ, нищо не правя у дома. А вашият съпруг явно изкарва доста повече. Затова Катя се е вкопчила в него.

Докато мъжът говореше, мислите на Надежда минаваха главоломно през събитията от последните няколко месеца. Да, Иван все по-често закъсняваше в работата. Понякога от него ухаеше на женски парфюм, а един път дори беше облякъл бельото си наопаки. Тогава Надя само се пошегува: как такъв педантичен човек като Иван може да сбърка нещо? Нали е обличал по тъмно сутрин? Но тези тревожни сигнали тя не беше забелязала, поне докато някой не ѝ ги тикна под носа. И въпреки това, този мъж ѝ беше неприятен.

– И защо сте дошли при мен? Какво очаквате – да плача с вас като другар по нещастие? Или ви е обидно, че жена ви изневерява, и искате да ме нараните?

– О, моля ви! – поклати отрицателно глава мъжът. – Не си и помисляйте нещо такова. Дойдох, за да ви помоля за помощ. Аз съм напълно доволен от жена си, а и имаме общо дете. Може би не съм достатъчно решителен и не мога открито да ѝ вдигна скандал, но всичко това е, защото не искам да я загубя. А аз усещам, че това ни предстои. Влияйте на мъжа си. Вие сте много привлекателна жена. Нищо не отстъпвате на Катя. Нали не искате развод?

Надежда се върна в дома си смутена. Не ѝ хареса този мъж, не ѝ харесаха думите му, въпреки че интуитивно чувстваше, че всичко, което каза, е истина.С разбито сърце Надя захвърли парцала, с който само преди миг лъскаше печката.

Ей го на, тя тук се старае заради него, чисти, украсява, а той някъде там се забавлява. И това ли е благодарността след толкова години семеен живот? Повече няма да подрежда и чисти! Но после Надя се замисли. Добре, няма да го прави – и какво? Иван ще я остави още по-бързо. И кой ще спечели от това? Тя? На четиридесет години, сама с един син, който е на прага на кандидатстване в университета?

Обидата изпълни душата ѝ. Коя е тази Катя, към която мъжът ѝ започна да ходи? В едно този непознат мъж беше прав – Надежда не искаше развод.

Тя седна на кухненската маса, подпря глава с ръце и започна да мисли за бъдещето. Ако започне скандали и изясняване на отношенията, Иван ще избяга със светлинна скорост. Той търпеше скандалите дори по-малко от безпорядъка в къщата. Значи какво? Нужно е да се държи както преди, само че да се старае още повече. Рано или късно Иван ще разбере, че истинската съпруга, с която е преживял толкова години и която познава всички негови навици и ги приема, е по-добра от някаква нова жена, която дори не е прекарала време с него вкъщи и също е омъжена.

Към късна вечер, когато Иван се прибра, в коридора го посрещна блестящото лъскаво линолеумно покритие, изтупаният килим до входната врата и прилежно подредените чисти обувки на Надя и сина им. В кухнята, върху искрящо белия котлон, го чакаше тенджера с борш. Усмихнатата съпруга, без да каже и дума упрек за поредното късно прибиране, гладеше постелното бельо преди лягане.

Надя реши да действа така. Колкото повече отсъстваше Иван вечерите, толкова повече тя се стараеше да го върне към семейството, преструвайки се, че не забелязва нищо: ни миризмата на чужд парфюм, ни космите по сакото му, нищо! Тя беше самото внимание и гостоприемство. А междувременно, Иван почти не се криеше. Той дори не смяташе за нужно да казва къде отива вечерите. А Надя не питаше, за да не чуе истината.

Въпреки всички усилия, с които Надя се опитваше да върне мъжа си в семейното гнездо, тя усещаше, че губи битката. И като че ли земята се разтвори под краката ѝ, когато най-накрая Иван прошепна думите, от които Надя се страхуваше най-много:

– Надя, напускам те. Обичам друга жена.

Единственото, което Наджда успя да каже, беше:

– С какво тя е по-добра от мен? По-красива ли е, по-добра домакиня ли е?

– Не, Надя – отговори Иван. – Знаеш, в домакинството тя в много отношения изостава от теб. Тук няма равна на теб. Но аз я обичам, Надя. На сърцето не можеш да нареждаш.

– И сега какво? – въздъхна Надя. – Как ще продължим да живеем?

– Къщата я оставям на теб и сина – затарахори Иван с такава увереност, че веднага стана ясно, че той всичко вече е премислил. – Така, къщата остава за вас, а спестяванията и колата ги вземам за себе си. Мисля, че това е справедливо, Надя.

– Справедливо? – избухна жената. – Как, според теб, ще платя за обучението на нашия син в университета, ако ти вземеш всичките ни спестявания?

– Не знам – сви рамене Иван. – Алименти ще ти плащам, това не подлежи на обсъждане. Поне докато синът не навърши осемнадесет. Помисли си, аз съм възрастен човек. Не мога да започна друг брак с празни ръце. Вече е срамота, че отивам да живея в къщата на друга жена.

– Браво! – възкликна Надя. – Разбира се, че не можеш да ни оставиш на улицата. Все пак, тази къща беше купена по време на брака ни. Спестявахме заедно за нея, отлагахме средства на обща сметка. А за сина всичко беше планирано – щом завърши дванадесети клас, ще кандидатства в университета и ще платим от тези спестявания.

Разговорът между Надя и Иван се състоя вечерта, когато и двамата се върнаха от работа. Обикновено синът им, Дмитрий, в това време не беше вкъщи. Но не и този ден. Оказа се, че е бил в стаята си и е чул всичко от думи до думи. Момчето изскочи при родителите си с израз на лицето, който не оставяше съмнение за гнева му. Очите му хвърляха искри.

– Мамо, какво си се разпазарила с него? Нека си тръгва, той е предател!– Как се осмеляваш да ми говориш така?!! – изкрещя Иван, който никога досега не беше чувал синът му да се обръща към него с подобен тон.

– А аз и не говоря с теб, говоря с мама. За теб, след това, изобщо не искам да знам. Мамо, нека си вземе всичките пари обратно. Аз сам ще изкарам за университета. Знаеш, че правя уебсайтове и вече се справям добре. Затова за това не се тревожи.

Напускането на Иван беше дълго и тежко за Надежда. Той грижливо разпределяше всичките си вещи в куфара и внимателно оглеждаше мебелите, спомняйки си кой какво е купил за дома. Но тогава Надежда избухна.

– От мебелите и техниката няма да ти дам нищо. Вземаш всички пари – това е напълно достатъчно.

Иван се опита да спори, но Надежда бе решена. Тогава мъжът осъзна, че назрява скандал – нещо, което той мразеше, и че жената няма да даде нищо без бой. Той си тръгна, оставяйки я да плаче в спалнята, но сълзите дойдоха едва след като вратата се затвори. Сълзите й видя единствено синът, който стискаше юмруци от гняв към баща си.

След няколко дни на плач, Надежда се опита да се вземе в ръце и да започне нов, различен живот. Синът й я подкрепяше, колкото можеше, избягвайки срещи с приятели, за да прекарва повече време с нея. Оказа се, че нещата не са чак толкова лоши. Надежда дори харесваше това, че след работа не тича да чисти печката, да прахосмуква или да мие преддверието. Обувките също можеше да измие по-късно, когато й е удобно. А вечерите станаха далеч по-уютни – тя и синът й избираха филм, обграждаха се с чипс, пуканки и вкусотии и го гледаха точно в хола на креслата. Преди това би било немислимо.

Животът продължаваше, макар и малко по-различно. Една вечер Надежда се засмя и каза на сина си, че вече няма нужда да я пази – може да излиза с приятели и да си живее живота както преди. С нея всичко е наред.

След време, връщайки се от работа, Надежда срещна пред дома си мъжа, който някога я бе предупредил за изневярата на Иван. Порязан мъж, който се преместваше от крак на крак върху снега, около него – пепел от многото фасове. Стана й ясно, че той е чакал там отдавна. Но защо?

– Здравей, Надя. Как минава? Не успяхме ли да запазим семействата си? А аз все мисля за вас. Няма ли да ме поканите вътре?

– Какво, искате с моя помощ да си отмъстите на бившата си жена? – заподозря Надежда. – Да кажем, око за око?

– Не, в никакъв случай! – възмути се мъжът. – Дори не съм помислял нещо такова. Просто сега и двамата сме самотни. А вие сте добра жена, вижда се веднага. Вашият Иван и моята Катя са си устроили живота – строят гараж, реновират къщата.

– Реновират къщата? – заинтересува се Надежда. – Значи и вашата Катя живее в къща? Вие сте я оставили и си тръгнали?

– Да, домът си е неин още от началото. Аз дойдох в него, аз си и тръгнах. Къщата имаше нужда от ремонт, а Катя все се оплакваше от това. Но моята заплата не е толкова голяма, колкото тази на вашия Иван. Сега обаче ще ремонтира всичко, както е искала.

– Ясно – протегна Надежда.

Изведнъж й стана ясно къде отиват всички спестявания, които двамата с Иван бяха трупали с години. Това я жегна дълбоко.

– А знаете ли какво? Махнете се оттук и повече никога не идвайте! – изсипа тя раздразнението си върху мъжа.

Същата вечер Надежда съжали, че бе пуснала Дмитрий да излезе с приятели. Самотата я обхвана с нова сила. Но тя успя да се справи и с това.А след няколко месеца, към пролетта, при нея на работа се появи непозната жена. Надежда работеше като главен счетоводител в малко предприятие. Извикаха я извън офиса, като казаха, че някаква жена настоятелно иска да говори с нея.

По някаква причина, само като видя тази неканена посетителка, Надежда разбра, че пред нея стои Екатерина.

Обикновена жена, нищо по-добро от самата Надежда. Не може да се нарече красавица, привлекателна, но нищо повече.

– Какво искате? – грубо попита Надежда. – Защо дойдохте при мен на работа?

– За да поговоря за вашия бивш съпруг. Нещо странно се случи с него. Изведнъж, от нищото, започна да пие! И пие толкова много!!!

Надежда се разсмя. Лицето на Екатерина беше с такова очевидно изражение на ужас, че това позабавлява Надежда.

– Нима не ви е предупредил за болестта си?

– Каква болест?

– Алкохолизмът, – отряза Надежда. – Иван страда от алкохолизъм. Може да не пие години наред, дори няколко месеца, но когато се подхлъзне, е много тежко.

В момента Надежда казваше истината. Пристъпите на алкохолизъм на съпруга й винаги й се отразяваха тежко, но тя отдавна бе свикнала с тях. Когато Иван посягаше към алкохола, сам започваше да моли за помощ от нея, а тя тичаше около него, „като с яйце в ръце“. Извличаше го от ужасни кръчми, чистеше го, помагаше му да изтрезнее. В тези моменти Иван преставаше да изглежда като себе си. Вече не беше толкова педантичен, а приличаше на обикновен пияница. Надежда го возеше в клиника за лечение на зависимости, където го подлагаха на детоксикираща терапия. А после, когато излизаше от това състояние, тя си отдъхваше. Но само за известно време.

– Много странно, че Иван не ви е предупредил за тази своя особеност, – Надежда очевидно се подиграваше на посетителката. – Сигурно сте планирали дълъг и щастлив живот заедно, а не знаете най-важното за него.

– Не мога да се примиря с това. Не, не мога. Иван се държи и изглежда толкова отвратително. У дома имам дете и не искам то да става свидетел на всичко това.

– Аха, значи когато Иван влагаше всичките си пари в къщата ви, обшиваше я и строеше гаража, ви беше нужен? А сега, опитайте лъжицата катран в тази бъчва с мед.

– Не ми е нужна тази лъжица катран. И този пияница вече не ми трябва. Вземете си го обратно.

– Нима е вещ, че да го взема? – възмути се Надежда. – Заведете го в клиника за лечение на зависимости. Нека го подложат на терапия. Но е добре вие да сте до него през това време, защото иначе ще избяга.

– Нямам намерение да правя това, – възмути се Екатерина. – Ако знаех предварително, че пие, никога нямаше да се свържа с него. А знаете ли какво? Ще изгоня Иван от дома и тогава решавайте сами, дали ще го приемете или не.

Екатерина рязко се завъртя и изтичва към малката си червена кола, паркирана пред предприятието на Надежда.

Надежда се смути. Сега трябваше да злорадства, но някак не й се отдаваше. Тя знаеше от опит, че Иван не трябва да се оставя сам в такива моменти, още по-малко да бъде изгонен от дома. Можеше да се напие и да замръзне някъде в някоя улица. В края на краищата, беше зима. В моментите на своите пристъпи Иван, иначе педантичен човек, който добре печелеше и заемаше не лоша длъжност, се превръщаше в животно. Това го знаеше Надежда, знаеха го и на неговото работно място, и отдавна се бяха примирили.А ето Екатерина, изглежда, нямаше никакво намерение да се примири. В това Надежда се убеди буквално същия ден, когато се върна от работа и завари бившия си съпруг да седи в снега пред портата й. Той, както можеше да се очаква, бе пиян и почти заспал, облегнат върху пряспата.

Какво друго можеше да направи Надежда, освен да го заведе вътре? Не можеше просто да го остави да замръзне пред портата, нали? Иван беше в неадекватно състояние и едва осъзнаваше какво става. Надежда го настани на дивана и го покри с одеяло. Но какъв беше гневът на Дмитрий, когато се върна късно вечерта от приятели.

– Мамо, защо е тук? За какво си го пуснала в къщата? Изгони го, нека да върви при новата си жена.

– Тя не иска да го види в това състояние. Сине, обмислих всичко. Каквото и да било, той не ни е напълно чужд. Ще му помогна да излезе от запоя, а после ще си тръгне.

– Знаеш ли какво, мамо, ако така си решила, добре. Тогава аз ще се махна за това време. Ще поживея при някой от приятелите си. Не искам нито да виждам този предател, нито да говоря с него. Макар че, като го гледам, едва ли е в състояние за разговори. Изглежда си е в пиковата фаза.

На Надежда й се наложи да вземе няколко дни отпуск, за да бъде до Иван денонощно. Оставянето му сам в това състояние беше твърде рисковано. След курс в клиника за зависимости те двамата се върнаха в дома, който някога беше техен общ. Иван, почти лазейки на колене, молеше Надежда да му прости и да го приеме обратно в семейството. Но Надя вече беше преминала през всички стадии на болка и обида. Тя се беше изчерпала, а освен това беше и Дмитрий…

Синът, без да се върне у дома, само от време на време звънеше на майка си, за да попита дали бащата не е напуснал отново.

– Нямам къде другаде да отида – призна Иван с треперещ глас. – Екатерина ме изгони. Каза да взема само нещата си. Надя, бях идиот, прости ми.

Думите на Иван, наситени с отчаяние, все пак пробиха пукнатина в сърцето на Надежда.

– Добре. Но ето какво ще направим – въздъхна тя. – Имаме голяма къща. Ще я разделим на две половини и ще направим отделни входове. Ти ще живееш в едната част, а ние със сина ми – в другата.

За да реализира този план, Иван трябваше да вземе назаем пари: след Екатерина той не беше останал с никакви средства. За седмица една от стаите беше преградена, а втори вход – създаден. Иван бързаше – нямаше къде да нощува.

Когато Дмитрий научи за решението на майка си, той направи истински скандал. Не можеше да разбере как тя е позволила на предателя да се върне, дори при условие на разделно съжителство.

Но Надежда виждаше нещата по друг начин. Тя разбираше, че Иван все още се надява да възстанови семейството. Но самата тя не беше готова за това. А и синът никога не би дал своето съгласие.

Може би един ден…

Дереккөз