Аня се влюби в Слава от пръв поглед, когато беше още студентка в университета. Запознаха се по време на нейния стаж в престижна фирма.

Младежът вече работеше там. И въпреки младата си възраст, беше спечелил позицията заместник-началник на отдел.

Скромното момиче дори не смееше да си мечтае, че този строен и красив Вячеслав ще ѝ обърне внимание.

Стажантката със свито сърце кротко поглеждаше към Слава в своя последен работен ден.

Аня тихо въздишаше. Скоро трябваше отново да започне с лекциите. Едва ли някога щеше пак да види момчето, което напоследък постоянно беше в мислите ѝ.

Сърцето ѝ заби лудо, а бузите на Аня поруменяха. Неочаквано към нея се приближи самият заместник на отдела по снабдяване:

— Анна, това е малък подарък от фирмата за теб. Характеристиката ти е готова, можеш да я вземеш от шефа в края на деня — каза Слава и ѝ подаде кутия с бонбони.

— Благодаря, — прошепна притеснено тя.

— А какво ще кажеш да се видим някъде след работа? Тук има прекалено много любопитни очи.

— Нямам нищо против.

Аня се изчерви още повече.

— Отлично! Ще те чакам в осем. В парка, до фонтана, — каза полу-шепнешком той, след което се върна на работното си място.

***

Аня дойде на срещата, както се бяха разбрали. Слава вече беше там. Щом я видя, тръгна бързо към нея. След това отидоха в едно кафене.

— Разкажи ми за себе си, — помоли той, — интересува ме всичко.

— Не знам откъде да започна… Аз съм обикновено момиче. От едно простичко семейство. Родена и израснала в село. В града дойдох да уча. А ти?

— И аз съм така, — отвърна той неохотно, — дойдох да покорявам града от село. Всичко съм постигнал сам, защото с родителите ми нямаме връзка. Те ме изоставиха, когато бях съвсем малък.

Първо баща ми напусна семейството, а после майка ми се омъжи отново и си замина. Остави ме на баба ми. Новият ѝ съпруг не искаше да отглежда чуждо дете.

Баба ми ме възпита. За съжаление, вече две години я няма на този свят. Но често си спомням за най-близкия си човек с много топли думи.

На Аня ѝ стана мъчно за Слава, който също като нея нямаше щастието да има родители. Но тя мълчаливо премълча и не му сподели, че съдбите им са почти еднакви.

Нейните родители не бяха по-добри от тези на Слава. Майка ѝ и баща ѝ злоупотребяваха толкова дълго, колкото тя се помнеше. Не им пукаше за нея.

На практика тя беше оставена сама на себе си. Много рано ѝ се наложи да порасне. Да се научи сама да пере, глади дрехите си и да си пише домашните.

— Съжалявам за теб, — каза Аня.— Недей. С мен всичко е наред. Но сега поне знам със сигурност, че никога няма да постъпя така с моето дете… както постъпиха с мен!

Анна се усмихна и с нежност погледна Слава. Той я погали нежно по ръката и отвърна с усмивка…

Младият мъж придружи Анна до общежитието и уговори нова среща. Така започна тяхното приятелство, което постепенно прерасна в нежно чувство. Двамата започнаха да се виждат почти всяка вечер.

След месец Слава предложи на Анна да се премести при него в наето жилище. Тя се съгласи. Влюбената двойка заживя заедно.

А когато Анна завърши университета и си намери работа, те се ожениха, макар и без тържество.

Младоженците живееха в същото наето жилище, но мечтаеха за свое. Надяваха се, че един ден ще имат апартамент, където ще подредят всичко по свой вкус.

Единственото, което помрачаваше щастието им, беше, че не можеха да стигнат до съгласие относно децата.

Анна беше готова да стане майка. Слава обаче настояваше, че все още са като деца. Според него дете трябва да се има, само когато двамата стоят на твърда основа.

— А ако дълго не успеем да си купим собствен апартамент? Значи ли, че няма да имаме деца?

— Засега не. Не искам деца, разбираш ли? Така ни е добре! Двамата. Защо ни е още някой? Хайде да спрем да говорим за това! Темата ми е твърде деликатна.

Анна повече нищо не попита. С мъжа си работеха заедно, прекарваха и свободното си време заедно… Всичко беше добре, докато Анна не разбра, че е бременна. Тестът показа две черти.

В началото не каза нищо на съпруга си. Страхуваше се, че ще я укори, че го е направила нарочно.

Тайно посети женска консултация, за да потвърди предположенията си.

— Слава, бременна съм!

Анна изненада мъжа си още от прага, когато той я попита защо не го е информирала, че е напуснала работата по-рано?

Защо е помолила колега да предаде, че се е освободила след обедната почивка? Какви толкова спешни неща е имала, за които той не е знаел?

— Искаш да кажеш, че ще имаме…

— Точно така. Скоро ще станем родители. Радваш ли се?

— Разбира се — въздъхна мъжът, — само се надявах, че ще е по-късно…

Очите на Анна заблестяха от обида. Очевидно Слава не беше особено възхитен от чутото.

— Но щом така е станало, значи така трябва да бъде, — Слава, въпреки смущението си, целуна жена си.

Анна си помисли, че всичко е минало по-добре от очакваното. Скоро ще се роди детето им, което ще ги сближи още повече.

***На първото ултразвуково изследване Вячеслав не отиде с Аня, той остана да я чака в колата.

Аня излезе от кабинета за ултразвук смаяна от новината — тя носи не едно бебе, а цели две.

— Как близнаци?! И какво ще правим сега, като няма на кого да разчитаме за помощ?! Не, така не се разбрахме. Веднага да отидеш на аборт!

— Слава, какво говориш?! Видях нашите деца! Малки ръчички и крачета… Видях как бият техните мънички сърчица… — избухна в плач Аня, виждайки как съпругът ѝ се разгневи.

— Медицината днес е много напреднала, дори няма да усетиш нищо. Още имаме време да си направим деца!

— Ти добре ли си?! Не, аз няма да направя нищо! Нашите деца ще се родят! Няма значение дали това ти харесва, или не…

***

Аня живееше с надеждата, че съпругът ѝ ще приеме факта, че ще станат родители на близнаци. И сякаш Слава постепенно свикна с тази мисъл.

Но когато коремът на Аня започна да расте, той отбеляза:

— Променяш се! Виж само как си се разнесла! Може би трябва да пазиш диета?!

— Като родя, ще се върна във форма. Засега най-важното е децата да са добре. — Аня се опитваше да не обръща внимание на язвителните забележки на мъжа си. — Като са близнаци, коремът ми ще е по-голям, лекарят така ми каза.

***

След като излезе в отпуск по майчинство, Аня беше настанена за наблюдение в болница. И остана там до самото раждане.

Вячеслав я посещаваше, носеше ѝ храна и разказваше как вървят неговите дела.

В деня на изписването той заведе жена си с децата в ново наето жилище. Предишното се наложи да напуснат, защото собствениците категорично отказаха да отдават апартамент на семейство с две новородени.

Машенка и Сашенка – така младите родители кръстиха децата си. Цялото внимание на Аня сега беше насочено към бебетата.

Слава работеше. Вече се прибираше много по-късно от обикновено. Вечер помагаше на изморената си жена. Единствената му помощ беше да пази спящите близнаци, докато Аня успееше да вземе душ.

Съпругът ѝ започна да се бави повече след работа, но Аня не му задаваше излишни въпроси, защото го обичаше и напълно му вярваше. А и с ежедневните грижи просто нямаше време за това. Прибираше се вкъщи, носеше продукти и всичко по списъка — и за това му беше благодарна.

Аня усещаше, че младият баща е хладен към своите деца. Липсваха му нежността и топлотата, които тя изпитваше.

— Те са твърде малки! Като порасне Сашко, ще му покажа как се играе футбол, а сега какво?! Те нищо не разбират. — обясняваше Слава пред жена си отказа си да обръща повече внимание на децата.

***

Дъщерята и синът вече бяха на година и половина, когато Аня повдигна въпроса за връщането си на работа.

Виждайки решимостта на жена си, Слава призна:​— Сега така или иначе всичко ще разбереш.

​— Слава, за какво говориш? Какво ще разбера? — краката на Анна омекнаха, и тя бавно се отпусна на дивана.

​— Първо, напуснах и започнах работа в друга компания.

​— Искаш да кажеш, че вече няма да работим заедно?

​— Не ме прекъсвай, моля те! Второ, съжалявам, но имам друга. Няма да оставя децата, ще им помагам. Но искам да живея с нея.

​— Как така друга? Зарязваш ни? Ти каза, че никога няма да постъпиш като твоите родители, а сега какво? — Анна се разплака.

​— Казах ти вече: няма да оставя децата.

​— Отдавна ли си с нея? – успя само да попита Аня.

​Тя и сама не разбираше защо задава точно този въпрос. Какво значение имаше кога е започнала връзката на мъжа ѝ с друга? Най-важното беше, че той ги напуска – нея и децата.

​— Ако трябва да бъда честен, да. Когато ти беше в болницата… Аз съм мъж, можеш да ме разбереш!

​Анна сякаш се вкамени от думите на съпруга си. Той я беше лъгал почти две години. Тя се взираше в една точка и не помръдваше, докато Слава трескаво събираше вещите си, за да я напусне завинаги.

​***

​Слава не изпълни обещанието си. В началото все още идваше при децата и няколко пъти дори ги взимаше от детската градина. Но после замина за друг град с новата си партньорка. Следата му изчезна.

​Аня остана сама. Не знаеше как ще продължи живота си. Да се върне на село? Там поне ще има покрив над главата си, но работа няма. А тук беше обратното – имаше работа, но нямаше жилище.

​На помощ ѝ се притече работодателят, който беше запознат с трудностите в семейството на Анна. Той се намеси, и скоро жената получи стая в общежитие.

​Аня се радваше, въпреки че в стаята трябваше да се прави ремонт. Но това бяха дреболии. Най-важното беше, че тя и децата ѝ имаха къде да живеят.

​Един ден самотната майка излизаше на разходка с децата си, когато чу нечий глас:

​— Позволете ми да Ви помогна.

​Тя не успя да отговори, когато един мъж грабна малките и ги свали по стълбите.

​— Благодаря Ви!

​— Радвам се, че успях да помогна. Аз съм Симеон. Живея в стая триста и осемнадесета. Значи сме на един етаж.

​Симо се оказа добър и скромен човек. Жена му го беше напуснала. Беше изневерила с най-добрия му приятел. А Симеон много страдаше в началото. Дори ѝ беше признал, че няма да може да има собствени деца. Но тя го изоставила. Разведе се и се премести в общежитието.

​С Аня се сближиха постепенно. Той ѝ помогна с ремонта. Понякога ги придружаваше с децата на разходка. После двамата започнаха да взимат Маша и Саша от детската заедно. Между тях се създадоха топли и приятелски отношения.Когато Сема предложи на Аня да стане негова съпруга, тя помоли за време, за да помисли. После му отговори:

— Защо да се женим? Аз имам деца, а ти си ерген! Ще намериш момиче и всичко ще бъде наред!

— Аз искам да се оженя за теб. Децата не са пречка за мен. Собствени никога няма да имам.

И така, Аня се съгласи. С Семен подадоха заявление за брак.

***

Не беше минала и седмица, откакто Аня отново стана омъжена, когато Слава се върна в града. Той дойде при бившата си на работата ѝ.

— Здравей! Как си? Как върви животът? — попита угоднически той, чакайки я на изхода на офиса. — Бързаш ли да вземеш Сашка и Машка от детската градина?

— Здравей! — спря се тя. — Ние сме добре. Живи и здрави! А какво те накара изведнъж да се сетиш за нас?

— Как какво? Имам пълното право да знам как са моите деца.

— Сега разбра ли? Вече можеш да си вървиш!

— Разбирам те, Ань, ядосана си ми. Заслужавам го! Но всеки има право на грешка.

— Искаш да се върнеш при нас? Не се получи там, затова тичаш пак тук? Как така? Нали с нея имахте истинска любов? Така ми казваше, нали?

— Ань, хайде да не се караме. Дойдох, за да се помирим. Трудно ти е сама, знам. Разбрах грешките си, осъзнах всичко. Ще ви помагам. С времето всичко ще се нареди и ще сме отново щастливи, както преди. Хайде да отидем заедно да вземем децата от детската градина. Качи се в колата. — Слава хвана Аня за лакътя.

— Добре, че си осъзнал всичко. Но предателството ти няма да забравя, дори след хиляда години. И помощта ти не ми е нужна. — Анна се измъкна от ръката му. — Аз се омъжих. И съм щастлива.

— Ти? Разведена с две „ремаркета“ си омъжена? — не можеше да повярва Слава.

— И какво от това? Срещнах достоен човек. —_дори не успя да довърши Аня, когато от ъгъла се появи Семен. — Между другото, можеш да се запознаеш с моя съпруг.

— Вървете и двамата по дяволите… — избухна Вячеслав и бързо се насочи към колата си.

***

След година Аня и съпругът ѝ си купиха собствен дом. Къде е Слава и какво прави, Аня не знае и не иска да знае. Нейните деца имат баща – макар и не биологичен, той е истински.

Дереккөз