В деня на развода Максим пристигна с годеницата си.

— Честито, Олечка, скъпа моя! На дървена сватба ви поздравявам! Не мога да се свържа с Максим… Зает ли е пак?

Оля от учтивост благодари на свекърва си. Толкова ѝ беше неудобно да стои с тежките торби, притискайки телефона към ухото си с рамо. До мъжа си Максим наистина не можеше да се свърже. Работеше или пак с приятели беше тръгнал да гуляе…

Взел си навика, все да почива… Сякаш на Оля не ѝ е нужен почивен ден.

Жената пъхна телефона в джоба си и се запъти към вкъщи. Колко продукти беше накупила, ще прави празник за мъжа си. Само да се прибере у дома, както се казва, без да е „на рогата“.

Стиснала дръжките на торбите, които болезнено ѝ се врязваха в кожата, Оля започна да се изкачва по стълбите. Всъщност в блока имаше асансьор, но отдавна не работеше. Управляващата фирма само хвърляше обещания…

— Може ли да се отместите, моля — тихо каза Оля.

Тя се опитваше да заобиколи момичето, което се мотаеше по стълбищната площадка. Младата жена обви ръце около себе си, направи широка крачка встрани и сухо се извини.

— Вие ли сте от петдесет и шести апартамент?

— Да, защо? — безразлично попита Оля, мечтаейки само как ще изпъне уморените си крака след тежкия работен ден, на дивана.

— Аз съм годеницата на вашия мъж.

Тези думи прозвучаха на Оля като шега без никакъв смисъл. Каква годеница?! Какво значи годеница?

— Той не иска да говори с вас, все отлага всичко. А на мен ми обещава, че ще се оженим. Вижте, пръстен ми подари, предложение ми направи.Всички останали думи вече нямаха никакво значение. Оля влезе безмълвно в апартамента и затвори вратата след себе си, сякаш опитвайки се да се изолира. Изтощена, опря гръб на стената, свлече се надолу, закри лицето си с ръце и заплака.

Нямаше сили да се обяснява, нито имаше желание да говори със съпруга си.

Ето какъв „подарък“ ѝ беше подготвил за юбилея.

Оля дори не направи вечеря. Тортата стоеше в хладилника, продуктите за салатите бяха подредени по рафтовете. Някога празничното настроение бе унищожено от лошите новини.

Максим се прибра вкъщи около четири часа по-късно. Навън вече беше тъмно, и само редки улични фенери хвърляха жълти кръгове пред входа.

По изражението на лицето му се виждаше, че вече знаеше за появилата се на прага „годеница“.

— И защо всичко това? Защо бяха разговорите за деца, мечтите за бъдещето? А, Максим?

Оля зададе този въпрос почти в празнотата, осъзнавайки, че отговорът на съпруга ѝ вече нямаше да промени нищо. А в мислите ѝ отново изплува образът на това съвсем младо момиче, и думите ѝ бяха заседнали дълбоко в паметта.

— Е, хайде сега, живеем в съвременен свят. Е, разлюбих те, и какво от това? А и всичко това си беше една голяма грешка.

— Грешка? И откога го разбра? А тогава за какво ми се ожени?

— Ами ти си идеалната съпруга — вкъщи е чисто, работиш, готвиш прекрасно, никога не е имало забележки към теб! Удобна си, добра си… Но тя! Тя е толкова красива! Кралица! Никога не съм имал такава в живота си!

Максим казваше истината. Спуснал поглед към земята, сякаш периферно момче, той едва забележимо се усмихваше.

— Та ти я видя.Оля не можеше да говори. Въпроси в главата ѝ вече нямаше. В гърдите ѝ се бе настанил отвратителен, бодлив звяр. Той се въртеше, стискайки нараненото ѝ сърце.

С години на него му беше удобно и добре, а сега, когато му омръзна, може да си избере красавица… Все едно Оля не беше красива. Макар с времето да се беше променила, и съпругът ѝ също се беше променил.

Максим още се опитваше да измисля оправдания, но те звучаха фалшиво и неубедително. Мълчаливо започна да събира багажа си. След няколко часа в апартамента настъпи тишина. А когато телефонът ненадейно звънна, Оля неохотно го вдигна.

— Олечка, къде е Максим, искам да го поздравя. — каза леля ѝ от другата страна на линията.

— Максим си тръгна при любовницата, лельо Вера. Днес има празник по друг повод.

Оля веднага затвори телефона. След това положи глава на меката възглавница на дивана и затвори очи. Просто лежеше в тишина, долавяйки ритъма на собственото си сърце…

Следващата седмица премина като в мъгла. А после постепенно дойде осъзнаването на случващото се. Болката не изчезна, но сякаш се притъпи.

На деня на развода Максим дойде със своята годеница. Дългокраса красавица с тънка талия и лице, сякаш излязло от корица на списание. По някаква причина в нейно присъствие Оля се чувстваше неуютно.

— Отслабни малко, може пак да се омъжиш! — изкиска се младата жена.

— Къде пък тя ще се омъжва втори път на тридесет и пет? — усмихна се ехидно Максим.

Оля се стараеше да не ги слуша. Сега тя градеше живота си, откъсвайки се от мнението на този човек. Щеше да може и работа да смени, защото вече изкарваше достатъчно за себе си. Какъв беше смисълът от растящия бизнес на Максим, ако всяка печалба отиваше в неговия джоб, а не в семейството?

Като книги в стара библиотека, в главата на Оля отново и отново изплуваха неприятни спомени от брака им, които тя се бе стараела да игнорира.

Две години бяха минали от развода. И ако тогава, в онзи злополучен ден, ѝ се струваше, че животът е свършил, сега Оля осъзнаваше, че съдбата нарочно ѝ е предоставила това изпитание. Всичко беше заради наградата, която я очакваше.Излизайки от търговския център, Оля крачеше към новичката си кола, хрускайки със златистите листа под краката си. Тъмновишневият джип, за който мечтаеше, може да се каже, цял живот, сега беше реалност.

— Оле! Това ти ли си?!

Познат глас прекъсна обичайния шум на паркинга. Жената се обърна и, за своя изненада, видя онзи човек, който някога буквално изтри обувките си в нея. Възползва се от желанието ѝ за семейство, наслаждаваше се на удобството, а щом се появи възможност, избяга при друга, по-привлекателна, според него.

— А, аз в началото изобщо не те познах! Гледай ти, колко си се разхубавила. Да не би да си свалила двайсетина килограма? Направо си подмладена!

Оля не можеше да разбере какво точно движеше Максим. Бившият ѝ съпруг лакомо я оглеждаше.

— И какво, защо си такава?
— Такава каква?
— Красива! И тази кола твоя ли е?
— Да, моя. Съпругът ми я подари.

Ченето на Максим направо увисна. Погледът му стана не само още по-алчен, но и откровено завистлив.

— Ама как така си се омъжила?
— Макс, върви по своя път, това не те засяга! – отряза Оля, докато вече отваряше вратата на новичката си кола.

Мъжът внезапно я хвана за дръжката на малката кожена чантичка, все още изумен, взирайки се в жената, която някога му беше съпруга.​— А аз се разведох с нея, представяш ли си? Мислех, че ще те намеря, на майка ми ти харесваше. И на мен с теб ми беше добре да живея. А ти, оказва се, вече си омъжена.

​— Ти ми изневери, отиде при друга, а сега ме укоряваш, че през тези години намерих добър човек и го обикнах?

Прекият въпрос на Оля го остави безмълвен. Максим захапа устните си, както правеше преди. И за разлика от бившата си съпруга, която видимо беше разцъфтяла след развода, самият Макс беше загубил вида си.

Общите познати на Оля ѝ бяха разказали, че той е фалирал бизнеса си и останал с дългове. Натрупал кредити, които се мъчел да изплати. А когато жена му разбрала, че няма какво повече да изкопчи от него, избягала при първа възможност. Така Макс останал сам — без пари, без бизнес и с тежестта на дълговете.

​— Нещо с мен такава хубавица не беше! Явно не си ме обичала. — произнесе мъжът с нескрит укор.

​— А ти към мен така и не се отнасяше, както сегашният ми мъж. Точно така — не ме обичаше, — отвърна Оля рязко.

Тя издърпа чантата от ръцете му и се качи в колата. Красивият нов, лъскав джип потегли, оставяйки зад себе си сух правоъгълник на мокрия от есенния дъжд паркинг.

Максим остана да стои, гледайки след нея, с отворена от изумление уста. Оля ще се върне при любимия си съпруг, двамата ще отидат на вечеря в ресторант или ще прекарат вечерта уютно, гледайки стар филм под звука от пукането на дърва в камината. А Макс ще се прибере при майка си, защото се беше наложило да продаде апартамента си заради дългове, а работата му не позволяваше да живее под наем.

И макар че в този момент Максим изпитваше ярост към бившата си жена за това, че тя имаше дързостта да живее щастливо след раздялата им, вечерта той ще се затвори в банята и ще плаче, докато никой не го вижда. Ще прокълне себе си за онзи ден, в който разсмени чудесната, добрата и вярната жена за едно момиче, което го напусна при първите финансови проблеми.

Но вече нищо не може да се върне…

Дереккөз