Снаха с мъжа си купиха много скъпо куче с впечатляща родословна. Колко струва – на никого не разказаха.

Дъщеря им помагаше да го възпитават, разхождаше го и дори го водеше в специално училище за кучета.

Но стана така, че момичето след училище влезе в престижен московски университет и замина. А сега кой ще помага? Кучето все пак трябва да бъде разхождано.

Сутрин снахата сама се справяше. И вечер също.

А наобяд? Кучето трябва да се движи.

И тогава тя се обади на свекървата: „Лидия Ивановна, цялата ни надежда е във вас. Вие сте пенсионерка. Много ви моля, може ли да извеждате нашия Рич на разходка? Моля ви, нямаме кого друг да помолим.“

Свекървата искаше да каже, че това са техни проблеми. Не е трябвало да се занимават с животно. Взели си го, а сега имат трудности.

Но гласът на снахата беше толкова нежен, сякаш пееше. И ѝ стана жал. Съгласи се.Дадоха на майката ключ от апартамента и жената започна да идва по обед на едно и също време.

Влизаше, Рич се зарадваше, муцуната му светеше от щастие. Ходеха на дълги разходки – при всякакво време. Понякога свекърът се присъединяваше – разхождаха се тримата.

Един ден се върнаха от разходка, свекървата погледна в кухнята и видя купчина мръсни съдове в мивката.

Облече престилката и започна да почиства.

Изчисти всичко. Неприятна миризма се усети. Оказа се, че в кошчето за боклук са останали остатъци от херинга, а също така и кости от бульон. Явно стояли там няколко дни. Източникът на лошата миризма беше ясен.

Свекърът се облече и изнесе боклука. Такива кости не стават за домашно куче, затова и бяха оставени.

Но свекървата не можеше да спре дотук. В пералнята имаше купчина дрехи, но нямаше прах за пране. Наложи се свекърът да излезе още веднъж. А на балкона вече висяха по красиви редове изпрани дрехи.

По ъглите имаше много прах, който веднага се забелязваше. Ако прокараш ръка, оставаше характерна следа. Много неприятно. Така че трябваше да сложат и подовете в ред.Четири часа жената се мъчеше. Щастливи, с мъжа си се прибраха у дома.

Вечерта телефонът звънна. Раздразнен глас — това беше снаха ѝ: „Искали сте да ме унижите? Да ми натриете носа в мръсотията? Да знаете, че бях болна, не ми беше до жилището. Повалена лежах. Аз, Лидия Ивановна, няма да позволя да ме обиждате. Оплаквайте се на сина си колкото искате. Само знайте, че кракът ви да не стъпва в моя дом“.

Каза повече, отколкото трябваше, защото се беше обидила.

Свекървата плака, не можеше да заспи цяла нощ. И не посмя да се обади на сина си.

Синът нищо не знаеше. Жена му намерила решение: срещу заплащане съседка идвала, за да разхожда животното. Няколко дни ѝ бяха нужни да свикне и да се оправи със задачата.

Мина месец, после втори. Синът се обади на майка си: „Нещо не съм ви виждал с татко отдавна. Всичко наред ли е при вас?“

Майка му му разказа за почистването: „Оттогава не сме в добри отношения с жена ти. Така се случи. Само да си наясно, че не се чувствам виновна. Мислех, че сме едно семейство, че трябва да си помагаме. Е, помогнах. За мой грях“.

Синът промърмори: „Е, вие направо ме изумявате“. И затвори.Третият месец мина, след него и четвъртият. Свекървата и снаха й дори веднъж не си се обадиха. Скарани заради апартамента, обидата остана завинаги.

Пристигна внучката от Москва за ваканцията. Вечерта седяха с майка си в кухнята, и тя започна да разказва какво се е случило. Накрая добави: „Никога няма да й простя.“

Дъщерята се изуми: „Може би баба ти е продала бижутата? Или е качила в социалните мрежи снимка на мръсния апартамент и адреса? Или пък е поканила гости и е похарчила всичкото ни ядене? Какво се случи? Срам ме е да те слушам.“ И отиде да си легне.

На сутринта отиде при баба си, прекара целия ден там. А бабата – нито дума за историята.

Същата вечер пак останаха насаме с майка си. Майката каза: „Може би прибързах. Права си. Не знам какво да правя.“

Самоуверената дъщеря, която никога не се съмняваше, се обади на баба си: „Мама иска да говори с теб, но се притеснява.“

Снаха й вдигна телефона: „Извинете ме, Лидия Ивановна, за грубостта. Тогава още не бях напълно възстановена след болестта.“

И така, скарата се забрави. Но дъщерята все пак каза на майка си: „Ето ти оправдание – болестта. А ти сама винаги ме учеше, че не трябва да обиждаме хората.“​​Бащата се прибра, дъщерята разказа, че майката и бабата са се сдобрили. Той промълви: „Е, вие сте невероятни“. И излезе.

​​Изглежда, не му пука особено.​​​

Дъщерята замина за Москва. Снаха и свекърва понякога си говореха по телефона, но не се срещаха. И за кучето вече не се споменаваше. Уж се бяха сдобрили, но нещо остана – неприятно. Отрова.​​​​

​​Георгий Жаркой​​

Дереккөз