– Не пипай дъщеря ми! Погледни се… Нагла! Роди си свои деца и се занимавай с тях, ако искаш, но моите даже да не ти идва наум да закачаш!

Маша остана напълно спокойна, никак не реагирайки на пиянските викове. Тя тихо извади от чантата си втора курабийка и я подаде на Даша.

– Вземи. Не забравяй да дадеш и на Катя, нали?

Момичето кимна, бързо скри курабийката в джоба си, така че майка ѝ да не забележи, и хвърли бърз поглед към Маша. Тя леко се усмихна и добави:

– Иди при баба си. Вземи сестра ти с теб. Нека майка ти малко си почине, да изтрезнее.

Маша повдигна поглед към прозореца на третия етаж, зад който през мръсното стъкло се виждаше злобното и рошаво лице на Настя. Гледайки познатото лице, Маша въздъхна неволно. Настя, която ѝ махаше със стиснат юмрук от прозореца, ѝ беше добре известна още от детството. Те прекараха доста години заедно, живяха в един и същи двор, ходеха на едно и също училище. Настя, макар и по-голяма, дори беше приятелка на Маша в един момент.

Маша помнеше как в началните класове гледаше Настя с възхищение. Висока, красива, тя винаги беше в центъра на вниманието. Сигурно декламираше стихотворения на училищните събития, а после с лекота, сякаш хвърчеше, танцуваше в кръгове. Нейните движения бяха толкова грациозни, че изглеждаше сякаш самата пролет танцува, омагьосвайки всички наоколо.

Но след няколко години Настя сама дойде при Маша в двора с молба.

– Ние с родителите ми заминаваме на море. Можеш ли да вземеш моя хамстер за известно време? Знам, че ти умееш да се грижиш за такива животни. Майка ми каза, че и ти си имаш един. Не мога да го заведа със себе си, а няма на кого да го оставя.

Маша тогава направо изгуби дар слово! Как така? Настя? И дойде при нея с молба?!

Разбира се, Маша се съгласи. И честно спази обещанието си да се грижи за Настиния хамстер така, както за своя.

Само че Настя така и не си взе обратно хамстера. Хамстерът с шеговитото име Пончик остана при Маша, за да прави компания на нейния палав Гоше. Сега двамата заедно планираха бягства от клетката, а Маша постоянно ги гонеше из апартамента, опитвайки се да ги върне там, където котката не можеше да ги намери. Впрочем, котката явно не проявяваше особен интерес към тези бегълци, и страховете на Маша всеки път се оказваха напразни.

Настя обаче не си спомни за своя Пончик, докато Маша сама не отиде при нея в двора с директен въпрос.

– Настя, защо не си взимаш хамстера?

– Ох, писна ми от него! Ако искаш, остави си го. Ако не, ще намеря къде да го дам. Сега вече не ми е до хамстери! Татко най-накрая ми купи куче. След две седмици ще го вземем, представяш ли си? Истински доберман!

Маша не намери какво да каже на очарованата Настя. Разбира се, хамстерът не е куче или котка, но как можеш да се откажеш от собственото си животно, Маша не можеше да разбере. Разбира се, увери Настя, че ще запази хамстера. Но ореолът на възхищение към съседката леко потъмня, а след това и напълно изчезна, когато Маша научи, че Настя бързо се отказала и от кучето. Тя не искала да става рано сутрин, за да го разхожда, а след като кученцето я ухапало, напълно изгубила интерес към него.

Родителите на Настя нямаха време нито за кучето, нито за дъщеря си. Бащата на Настя напусна семейството, а майката започна да излива обидите си върху дъщеря си. Още до девети клас Настя прекарваше повече време при приятелки и случайни познати, отколкото у дома. Тя вече не беше нужна на родителите си. Те подреждаха собствения си живот, а Настя ставаше все по-възрастна, по-хубава, а заедно с това и по-злобна. Тя вече не вярваше на хората, които казваха, че съществува чувство като любов.

– Няма любов. Не си измисляйте. Никой не обича никого. Те търпят, желаят, защото така трябва или имат някакви изгоди. Но не обичат.– Зле…

– Ето си и ти за това мислиш. И няма с какво да се помогне, уви. Да помнеха родителите, че да дадеш живот не значи само да родиш… Но и това не се учи в училище, за съжаление. Само в семейството. И ако детето не е научено на такива прости неща, то и то ще стане родител, без да може да научи своите деца да обичат.

– Бабо, а случва ли се човек сам да разбере? Ето например – не го обичали, но видял някъде как е, когато има любов, и си казал, че иска да живее така?

– Ей, ама ти ми стана съвсем голяма, щом задаваш такива въпроси… Случва се, Машенка, но много рядко. За да се случи, човек трябва поне някъде да го види. И не само да го види, а и да го усети върху себе си. Ако Настя намери добър мъж, може и да ѝ потръгне. Той ще я научи да обича себе си и да радва децата. Ако не… Ох, дори не искам да мисля за това! Грях е да се помисля такива неща…

– Какъв грях, бабо?

– Да питам Бог, защо на едни дава любов, а от други я отнема безвъзвратно.

– Че какво пък е греховно в това?

– Ох, Машенка, май прибързах с похвалите… Още си малка. Не може такова нещо да се пита Бог! Той ни дава всичко, от което се нуждаем. А как ще го използваме – е наше решение.

– Бабо, я си признай – трябва или не трябва? Ако човек е в беда и вика за помощта на Бог, защо не може да му зададе въпрос?

На този въпрос бабата на Маша така и не даде ясен отговор. Изпрати я да си пише домашните. Но Маша забеляза – баба ѝ беше сериозно замислена. Ала така и не успяха повече да поговорят за това. Само няколко дни по-късно бабата се озова в болница, и Маша я видя там само веднъж, когато майка ѝ ѝ разреши да дойде да се сбогува. Тогава Маша разбра какво е имала предвид баба ѝ, твърдейки, че човешката памет е странно нещо. Заглажда лошото, смекчава острото. Маша не запомни баба си като бледата, измъчена жена от болничното легло. Помнеше я румена, силна и домашна, с чиния палачинки в ръце.

– А къде е моята Машенка? Гладна ли е? Знам, ти винаги си гладна! Ела, баба ще ти даде и заквасена сметана! Яж, златното ми дете! Радост моя…

Във всичко бабата на Маша се оказа права. Настя продължи да криволичи още малко, а после роди две момичета една след друга. Родителите ѝ изчезнаха някъде, напълно забравили, че някога са имали дъщеря. Единственото, което остана на Настя от майка ѝ, беше апартаментът, в който едно време малкото момиче танцуваше пред огромното огледало на стената, мечтаейки за голямата сцена. Това огледало приятелите на Настя отдавна бяха разбили, събирайки се в нейния дом за веселби. А от онова момиче също бяха останали само парчета, които Настя вече нямаше нито сили, нито желание да събере. Отдавна беше загубила мечтите си и живееше просто по инерция. Минал денят – добре. Дори децата, които като малки вълчета гледаха отстрани нейните „празненства“, не я спираха.

Нито едно от тези момичета не бе родено от Настя с идеята за истински живот. Те бяха нейните грешки.

Даша „се получи“ съвсем случайно, а Настя така и не можа да си спомни кой е бащата на момичето. Новогодишните празници ѝ дадоха надежда за бъдещето, но тя дори не го осъзна.

Първата ѝ бременност премина като в мъгла. Настя отказваше да разбере какво се случва с нея. Но трябва да ѝ се отдаде, че спря да пие веднага щом разбра, че очаква дете.

И някаква сила се роди в този отказ, в яростното ѝ желание да докаже на света, че не е напълно пропаднала.– Съгласна съм!

Синът на лелята изпълни обещанието си. Редовно пращаше пари за храна, интересуваше се от състоянието на кучетата и даже помагаше на самата Маша, като понякога ѝ изпращаше „празнични“ пари. Сумите бяха малки, но за Маша това бяха малки радости. А тя умееше да цени дребните неща в живота.

– Приятели мои, да се повеселим! – казваше тя, вадейки каишките и намордниците.

В парка до дома си Маша купуваше сладоледи за себе си и за кучетата, билети за въртележката или пързалката, а накрая се смееше неудържимо, слушайки мърморенето на Алфа на път за вкъщи.

– Не подбираш думите си! Уплашихте ли се за мен? Напразно! Това си е само атракция! Аз се забавлявах!

Алфа обаче не споделяше веселото ѝ настроение. Скуташе се до крака ѝ, поглеждайки я виновно, и продължаваше тихо да ръмжи.

След като завърши университета, Маша се стягаше да замине. Не планираше да остава в този град, мечтаейки да се върне у дома при майка си. Но така и не остави кучетата. По това време синът на лелята вече беше женен и не възнамеряваше да взема кучетата при себе си. Затова нямаше нищо против Маша да стане новата им стопанка. Дори ѝ помогна с преместването. Намери шофьор, на когото му беше по път, и той се съгласи да закара Маша с кучетата в родния ѝ град.

Така Маша се запозна с бъдещия си съпруг. През целия път тя и Денис, както се казваше шофьорът, говореха, смееха се и дори пееха песни. За първи път Маша се чувстваше толкова свободно с момче. Винаги е била много срамежлива, а на упреците на приятелките си отговаряше:

– Какво мога да направя, като ми треперят коленете?

С Денис коленете ѝ бяха в пълна изправност. Треперенето изчезна завинаги. И когато той се появи на прага ѝ след седмица, странно тържествен, с два букета в ръце, единият от които поднесе на майка ѝ, вече нямаше никакви въпроси. Два месеца се срещаха, а после Денис каза, че по-добра девойка не е срещал, и ако Маша е готова да му довери ръката си, сърцето си и каишките на кучетата, те имат общ път.

Сватбата беше след половин година, а Маша и съпругът ѝ заедно с кучетата заминаха на пътешествие до Байкал. След това се установиха при майка ѝ, която не можеше да бъде по-щастлива, че дъщеря ѝ ще живее близо. Със зетя се разбираха отлично. Денис, израснал без майка, искрено се привърза към тъща си. Така и нямаше какво да делят. И двамата обичаха Маша и правеха всичко така, че тя да е щастлива.

Някое време след сватбата Денис и Маша започнаха да планират дете. Маша нямаше сериозни здравословни проблеми, но все пак ѝ се наложи да обикаля лекари. Нещо в нея се промени.

Маша веднага след завръщането си разбра, че Настя има проблеми, и, разбира се, я виждаше на двора с количката. Но първоначално дори не ѝ минаваше през ума да се намесва.

Какво можеше да каже на Настя? Тя веднага щеше да я отпрати, защото не се притесняваше да използва остри думи.

Но след като Маша започна ежедневно да прекарва време в хладните коридори на поликлиниката, а после и на областния здравен център, взирайки се в стените, докато чакаше прегледи или процедури, и си спомняше разговорите със своята баба, много от нещата започнаха да изглеждат по-различно.

По това време Настя, която дълго време се лутеше от един мъж към друг в търсене на „този единствения“, като че ли се беше поуспокоила, намерила „любовта на живота си“. Нейният избраник беше мрачен, загадъчен, доста суров в общуването и държеше Настя изкъсо. Дори понякога я удряше и все пак я накара да започне работа. Сега тя чистеше няколко съседни двора, като беше поставила Даша на пейката, защото не можеше да остави детето вкъщи. Детето нервираше съжителя на Настя. Засега не я удряше, но крещеше доста грозно и често ѝ се заканваше, че ще я даде в дом за деца.

Настя не обръщаше внимание на заплахите, считайки мъжа си за модел на мъжественост, и мечтаеше да му роди дете, вярвайки, че с появата на собственото му дете, той би приел и нейната дъщеря.

Колко голямо беше разочарованието ѝ, когато съобщи на съжителя си, че чака дете, а в отговор получи псувни и обвинения в глупост.

– Кому е нужно това хлапе? Попита ли ме дали искам деца?

– А ти не искаш ли?

– Мислех, че си по-умна! Спираме да говорим за това! Разреши въпроса или няма да ме видиш повече!

Настя прекара цялата нощ, плачейки в кухнята и на моменти посягайки към чашата до бутилката с водка на масата. Но нито веднъж не отпи глътка. На сутринта събуди Даша и тръгна за работа, оставяйки на масата бележка до бутилката: „Ще го родя!“

Нужно ли е да се казва, че когато се върна от работа, Настя не завари съжителя си вкъщи? Докато си тръгне, той беше унищожил всичко, което можеше, счупил огледалата и дори изкъртил вратичката на хладилника.

Настя огледа опустошения апартамент, въздъхна възмутено и гневно, а после сложи Даша на табуретката далеч от стъклата, покриващи пода.

– Седни и не мърдай!

Даша, сложила палец в устата си, мълчаливо наблюдаваше как майка ѝ мете, после мие пода, а после се приближи до нея и я прегърна за краката, притискайки се силно към майчините ѝ колене.

– Добре! Недей да плачеш! Ще се справим! И никой не ни е нужен! – Настя отблъсна дъщеря си, избърса сълзите си и каза сухо: – А сега, махай се! Ще готвя.Катя се роди малко по-рано, отколкото се очакваше. Момиченцето беше слабичко, често боледуваше и, за разлика от здравата и любознателна Даша, почти през цялото време се гушеше в майка си, търсейки внимание и нежност. Настя в началото бе готова да й отдаде цялата си любов, защото възлагаше големи надежди на това дете. И все още мечтаеше нейната половинка да се върне при тях, без да подозира, че той вече отново е поел грешния път и изпраща писма от затвора на жени, подобни на нея – жени, които наивно чакат своето щастие…

Настя се опита да въведе ред в живота си. Преброи всички полагащи й се помощи, оправи документите и дори даде Даша на детска градина. Но след известно време отново изпадна в униние и се върна към старите си навици. При тези обстоятелства малката Катя, която вече бе почти на две годинки, започна да прекарва повече време с по-голямата си сестра. Даша често я водеше за ръка до баба им, която живееше в съседната къща с новия си съпруг – втори или трети, кой знае. Беше ясно какво ще стане преди всяко от „празненствата“ на Настя.

Сценарият винаги беше един и същ — започваше сякаш под контрол, но с времето ескалираше до жалби от съседи, а понякога дори малки сбивания. Настя обичаше „широките празненства“.

Маша, гледайки как животът на децата се разпада, реши да направи нещо. Тя написа няколко жалби до социалната служба, но те не доведоха до никакви резултати. Проверките не показаха съществени проблеми, а момичетата останаха под грижите на майка си. Може би защото Настя всеки път научаваше за посещенията предварително и успяваше да направи ред у дома. Или може би социалните работници считаха, че децата са по-добре с майка си. Но животът на децата не се подобри. Те оставаха без надзор, а Маша продължаваше да ги храни, облича и се грижеше да бъдат чисти. Повече не можеше да направи, въпреки че сърцето й се късаше. Настя често се караше на Маша, когато я виждаше с децата си, дори заплашваше съседите, че ще извика полиция.

Маша обаче беше спряла да обръща внимание на грубостите. Тя беше решена поне децата да не останат гладни, макар че се чувстваше виновна, че не може да им помогне повече.

– Лельо Маша, ще отидеш ли на разходка с кучетата? – попита Даша един ден.

– Разбира се, Дашенка! Искаш ли да дойдеш с нас в парка?

– Даа!

– Тогава побързай, кажи на баба, че ще отидем заедно. Аз ще приготвя кучетата и ще ви чакам във двора.

Маша влезе в апартамента, взе от закачалката каишките и намордниците. Алфа надникна от кухнята, където сутрин помагаше на майката на Маша да приготви закуска. Младата жена се усмихна:

– Ще излизаме, помощничке! Ето, занеси този хляб в кухнята и повикай Грей. Ще те чакам!

Алфа хвана торбичката с хляба и с леки стъпки тръгна по стария паркет. Маша невольно се усмихна. В две от стаите ремонтът беше завършен, но коридорът, кухнята и всекидневната все още чакаха своя ред. Скоро това уютно поскърцване на пода ще изчезне, мислеше си тя, защото Денис вече бе поръчал всички материали и предстоеше да започне с коридора.

Междувременно Алфа се върна, като леко дърпаше каишката. Маша излезе от мислите си.

– Да, да, да вървим! – каза тя и отвори вратата на апартамента.

Но този ден тя пропусна да сложи намордниците. Спускайки се по стълбите, дори не се сети за тях. Защо стана така? Никой не знае…

Казват, че понякога съдбата нарочно обърква нещата, като те кара да пропуснеш обичайните действия, сякаш знае кой е точният път.

Точно в този ден глутница улични кучета, за която всички в района се оплакваха, „реши“ да влезе в двора, където живееха Маша и Настя. Големи кучета, следващи малко, но самоуверено кученце, което изглеждаше гордо от вниманието на минувачите.

Настя, която беше излязла след момичетата си, не успя дори да реагира. Когато първото куче скочи към Даша, детето дори не извика. Тя дръпна сестричката си, събори я на земята и легна върху нея, за да я защити.

Писъкът прозвуча из цялата площадка. Майките, разхождащи децата си на двора, започнаха да грабват децата си в търсене на убежище. Старецът чичо Витя, който поправяше колата си наблизо, хвана един лост и закуцука към вилнеещите животни.

– Ще ви дам аз! Разкарайте се! – викаше той.

Никой не забеляза как Настя, която почти стигна до своите дъщери, се спря, обзета от страх. Тя не посмя да продължи.

И тогава Маша се появи с Алфа и Грей.

Двамата овчарки бързо прецениха ситуацията. Маша дори не трябваше да дава команди. Те се спуснаха на помощ.

Битката беше ожесточена. Маша крещеше, опитвайки се да разпръсне агресивните кучета, без да обръща внимание на ухапванията. Чичо Витя размахваше лоста, удряйки безмилостно. Набирането на кураж мъжете от блока успяха да се справят с хаоса и извикаха линейка.

Грей не оцеля. Въпреки усилията на ветеринарите, той не можа да бъде спасен. Алфа обаче се бореше с такава воля за живот, че дори опитният хирург, който я оперира, каза на Денис:– Никога не съм виждал подобно нещо! Изглежда, че кучето се втурва нанякъде! Накъде ли толкова бърза?

Денис знаеше отговора на този въпрос със сигурност. Към Маша…

А Маша така и не напусна болницата, след като ѝ беше оказана помощ. Седеше в стаята заедно с Катя, която почти не беше пострадала, и чакаше новини от реанимацията, където Дашенка се бореше за живота си. Никой дори не попита какво общо има тя с тези момичета. Въпроси се появиха едва когато в болницата пристигна Настя.

Настя влезе в стаята, облегна се на стената и сведе поглед, неспособна да погледне към Маша, която лежеше до Катя, милвайки по гръбчето току-що заспалото момиче.

– Няма новини засега, Настя. Лекарите мълчат.

– Знам…

– И на теб ли нищо не са казали?

– Не.

– Тя е силна…

– Да… А аз…

Настя се разрида, съвсем по животински, дълбоко и приглушено, без вече да се бои, че ще събуди Катя. Маша въздъхна, придърпа одеялото върху момичето и стана. Мълчаливо приближи Настя, привлече я към себе си и я прегърна толкова силно, както я прегръщаха някога нейната майка и баба, утешавайки я и гонейки надалеч страховете и болката.

– Плачи! Може би ще ти олекне! А когато се наплачеш, ще мислим какво да правим нататък.

И Настя се притисна към тази, която някога гледаше с възхищение и обожание, мигайки с дългите си мигли и шепнейки:

– Настя, ти си толкова красива!

И вече нямаше между тях никакви недомлъвки. Двете разбираха, че оттук нататък всичко ще бъде съвсем различно. Животът им, разделен на „преди“ и „след“, никога няма да бъде същият. Че решенията, толкова необходими и значими, най-накрая ще бъдат взети. А вината, която и двете жени в този момент изпитваха, ще бъде оставена настрана. Защото никой няма нужда от нея. Тя няма да помогне и нищо няма да промени. Понеже за промяната е нужно нещо много по-голямо.

Настя вече не можеше да бъде майка за своите дъщери. След дългия разговор с Маша и Денис, тя взе болезненото решение да се откаже от децата, за да им даде шанс за нормален живот. Настена настоя и нейната майка да подпише отказ, за да не попаднат момичетата в неподходящи условия. След това Настя замина за рехабилитационен център, осъзнавайки, че ѝ предстои дълъг и труден път. Но тя знаеше: тази стъпка е необходима. Нека сега я подкрепят съвсем чужди хора, защото те направиха за нея повече от всеки друг. Засега Настя не планираше да се върне в родния си град. Искаше да бъде сигурна, че един ден ще може да погледне децата си в очите без чувство за вина.

Междувременно Маша и Денис преминаха обучение в училище за приемни родители и официално станаха настойници на момичетата. Малко по-късно в техния дом се появи още една дъщеря. Това събитие съседите посрещнаха с топлота и разбиране.

– Те дадоха дом на децата, затова получиха щастието като награда – казваха те.

Алфа, преданият овчар, вече не беше просто домашен любимец, а истински защитник на момичетата. Тя лежеше до количката на бебето, без да откъсва поглед от Даша и Катя, които весело се гонеха на детската площадка. Даша все още носеше блузи с дълги ръкави, за да прикрива белега на шията си, но лекарите уверяваха, че всичко това е поправимо.

За Маша външният вид на момичетата никога не беше от значение. Тя знаеше, че истинската красота е в тяхната доброта, сила и любов.

– Маша, тя се събуди! – извика Даша, надниквайки в количката. Нежно прокара ръка по Алфа и с усмивка добави: – Колко е красива Аня…

– За мен всички вие сте красиви! И ти, и Катя, и Аня!

– Слава Богу, нали, Маша?

– Точно така, Дашенка. Слава Богу! Имам толкова много причини да съм благодарна.

Дереккөз