Днес е специален ден — най-накрая прибрахме нашето малко съкровище от родилния дом.​

​В апартамента се носи аромат на бебешка пудра, нови дрешки и щастие. Не мога да се нагледам на моето мъниче, толкова малко и беззащитно.​

​Гена цяла сутрин беше в треска — ту оправяше пелените, ту за стотен път проверяваше креватчето. Честно казано, никога не го бях виждала толкова развълнуван.​

​— Ето ме и мен! — прозвуча звучният глас на свекърва ми от коридора.​

​Анастасия Фьодоровна, както винаги, се появи без предупреждение.​

​— Дай да видя моята внучка!​

​Тя се приближи до креватчето, където нашата дъщеричка гледаше учудено силуетите на хората.​

​Забелязах как тя съсредоточено се взираше в лицето ѝ, сбръчкала вежди и със странно изражение.​

​— Нещо не е наред ли, мамо? — попита Гена, забелязвайки реакцията на майка си.​

​— Странно… — проточи тя, вглеждайки се в мъничето. — И двамата имате сини очи, а нейните са зелени. Как е възможно това?​

​Аз продължих да кърмя дъщеричката си, стараейки се да не обръщам внимание на въпросите на свекърва ми.​

​— Това наистина се случва, макар и рядко. Генетиката е удивително нещо, — отвърнах, галейки мъничето по главичката.​

​Свекърва ми замълча, но погледът ѝ… сякаш ме прониза.​

​В този момент входната врата се отвори широко, и Гена влезе с огромен букет розови божури — любимите ми цветя.​

​— За най-добрата майка на света! — обяви той, подавайки ми букета.​

​Очите му сияеха от щастие.​​

​​— Скъпи, нямаше нужда от такъв разход, — усмихнах се аз. — Сега всички средства трябват за мъничето.​

​— А името избрахте ли? — намеси се Анастасия Фьодоровна, сядайки в креслото.​

​С Гената си разменихме погледи. Този момент обсъждахме неведнъж и решението не ни дойде лесно.​

​След кратка пауза съпругът ми каза:​

​— Решихме да я кръстим Ксюша, на баба Наташа.​Свекървата изсумтя толкова силно, че малката се размърда.

— По-добре да я бяхте кръстили Настя. Знаете ли, това име означава „възраждане“.

Внимателно преместих дъщеря си в креватчето, опитвайки се да не показвам раздразнението си.

— Затова пък Ксюша ще бъде истинска на името си — гостоприемна и радушна.

Три години минаха като един ден.

Нашата Ксюша порасна като истинско вихрено дете. Сега тича напред-назад из апартамента и ме кара постоянно да бъда нащрек.

— Ксюша, мила, хайде малко по-тихо, — моля я, докато я наблюдавам как с възторжен писък обикаля около холната масичка.

Свекървата седи в креслото и наблюдава внучката си с някакво странно изражение на лицето.

Тя рядко ни гостува, за разлика от моята майка, която просто обожава Ксюша и постоянно я глези с лакомства.

— Гена като дете никога не беше такъв, — промърморва Анастасия Фьодоровна, присвивайки очи. — Стоеше спокойно, рисуваше, четеше книжки…

— На какво намеквате?

— А, просто мисли на глас, — махва с ръка тя и внезапно сменя темата. — Слушай, няма ли да стига вече този престой вкъщи? Гена не е направен от желязо, за да работи сам. Сега навсякъде търсят специалисти, а и заплатите са добри.

— Всъщност, това беше идеята на Гена — да се грижа за дома и детето. Макар че аз нямам нищо против да започна работа, — отговарям, изненадана от внезапната загриженост на свекървата.

В този момент заключалката на входната врата щракна — Гена се върна. Не се беше дори съблякъл, когато майка му започна:

— Сине, помисли добре. Наташа е време да започне работа, прекалено дълго стои вкъщи.

Гена вдигна Ксюша на ръце, а тя радостно обви врата му.

— Мамо, мен всичко ме устройва. Аз съм мъжът, аз трябва да издържам семейството.

— Гена, не живеем в миналия век. Наистина ми омръзна да седя между четири стени, — намесих се аз.

— Мога да помагам с Ксюша, — неочаквано предложи свекървата. — Ще я взимам от градината и ще я гледам през уикендите, ако е нужно.

Изненадано я погледнах. Странно предложение от човек, който се появява веднъж месечно, и то за кратко.

— Хайде първо да вечеряме, — прекъсна дискусията Гена. — После ще обсъдим всичко.Вечерта, когато останахме сами, споделих със съпруга си своите съмнения.

— Знаеш ли, наистина искам да се върна на работа, но ме смущава внезапната загриженост на майка ти. Тя почти не се интересуваше от Ксения преди.

— Може би у мама просто са се събудили бабешките чувства — сви рамене Гена. — Освен това майка ти също може да помага. Заедно ще им е по-лесно.

— Добре — съгласих се. — След седмица се връщам на работа.

Но някакво неприятно предчувствие не ме напускаше…

За да се успокоя, инсталирах камери за видеонаблюдение вкъщи. Обясних на Гена, че така ще се чувствам по-спокойна — винаги ще мога да проверя как е нашето дете.

Той само сви рамене: „Щом това ще ти даде спокойствие“.

Направихме график с бабите. Двете се разбраха да редуват гледането, така че да не е тежко за никоя.

Първите дни минаха прекрасно. Майка ми се грижеше за Ксения, четеше й книжки, разхождаше я. Свекърва ми се появяваше понякога, но нищо необичайно не се случваше.

Един от работните дни реших да проверя камерите. Това, което видях, ме накара да изстина. Свекърва ми размахваше някакъв памучен тампон в устата на Ксения. Малката не се съпротивляваше, вероятно мислейки, че това е игра.

Цял ден не можех да си намеря място. Вечерта, като се прибрах, попитах колкото се може по-спокойно:

— Как мина денят? Какво правихте?

— Както обикновено, играхме — отговори безгрижно свекърва ми, докато си събираше вещите.

На малката масичка в коридора забелязах пликче с памучен тампон.

— А това какво е? — попитах, сочейки към пликчето.

Свекърва ми се запъна, сякаш търсеше подходящите думи.

— Нищо особено… Просто профилактика. Имам приятелка, детски лекар, решихме да проверим дали всичко е наред.

— Моля те, оттук нататък никакви такива проверки без моето знание — казах твърдо.

Тя промърмори нещо под носа си и бързо излезе.

Вечерта Гена ми се обади, че ще закъснее от работа.

Когато най-накрая се върна, веднага забелязах, че нещо не е наред. Обикновено жизнерадостен, този път беше мрачен и неразговорлив.На всичките ми въпроси само махна с ръка и веднага отиде да спи.

Такова ситуация между нас досега не беше имало. Винаги сме споделяли всичко, дори и най-дребните проблеми. А сега — все едно стена се издигна между нас.

На сутринта стана дори още по-зле.

Съпругът ми събра нещата си мълчейки и излезе за работа, без дори да се сбогува. Стоях в коридора, гледайки затворената врата, и усещах как тревогата в мен нарастваше.

Свекърва ми дойде, и тя изглеждаше напрегната. Тръгнах на работа с тежко сърце…

Към края на деня реших да проверя камерите — просто за всеки случай.

Това, което видях, ме изправи на крака зад бюрото. Гена беше вкъщи! Яростно размахваше ръце, доказвайки нещо на майка си.

Но повече от всичко ме потресе друго — малката Ксюша стоеше до тях, плачейки неудържимо. Тя протягаше ръце към баща си, опитваше се да го прегърне за краката, но той… той я отблъсна. Като чуждо дете. Като досадно момиче от съседния вход.

Хванах чантата си и се затичах към вкъщи. Ръцете ми трепереха толкова, че с мъка успях да вкарам ключа в ключалката.

— А, дойде! — викна съпругът ми още от прага. — Какво, доволна ли си? Колко време смяташе да ме лъжеш?

— За какво говориш? — застинах на вратата, неподвижна и объркана.

— За това, че Ксюша не е моя дъщеря! — извика той.

— Нали ти казах, синко — обади се свекърва ми. — Погледни й очите! Зелени! Кой в нашето семейство има такива?

— Полудели ли сте? — притиснах към себе си разплаканата си дъщеря. — Разбира се, че е твоя! Как можеш…

— Така ли? — Гена извади телефона си. — А тогава това какво е?

Показа ми снимка.

На нея беше Димка Соловьов, мой съученик. Със същите зелени очи като на Ксюша.

— А знаеш ли как се казва майка му? — тържествуващо произнесе свекървата. — Ксения! Сега става ясно на кого всъщност си кръстила дъщеря си?

— Мама взела проба за ДНК тест, без да ми каже — добави Гена.

Усетих как земята под краката ми се изплъзва. Ето какво означаваше онази клечка за уши! Зад гърба ми…

— Вън от тук — казах тихо, но твърдо. — И двамата. Да не сте стъпили в този дом повече. И да не се доближавате до Ксюша.Те изскочиха през вратата. Аз се свлякох на пода, притискайки дъщеря си към себе си. Ръцете ми трепереха, докато се обаждах на мама.

— Мамо, няма да повярваш какви глупости натвориха…

— Наташа, мила, ние ще се справим с всичко — ме успокояваше мама. — Това е някаква нелепица. Как може някой да повярва в такива глупости?

И аз не можех да го проумея. Димка Соловьов не бях виждала от години, може би десет, и дори не знаех къде живее. Но онова, което най-силно ме разтърси, не беше самото обвинение, а отношението на Гена към дъщеря ни.

Как може един баща да отблъсне собственото си дете? В този момент взех решение — развод.

След няколко дни Гена се появи на прага. Премяташе се от крак на крак и гледаше в пода.

— Наташ, прости ми… Аз… аз бях глупак.

— Защо дойде? — попитах студено, държейки Ксюша на ръце. — Ти дори не я смяташ за своя дъщеря.

— Дойдоха резултатите от теста — извади някакви документи. — Аз съм бащата. Вероятност 99%.

— Наистина ли? — почувствах как гневът се надига в мен. — И какво сега? Мислиш, че това ще оправи всичко?

— Наташ, аз…

— Събирай си нещата и си тръгвай. Такова предателство няма да простя. И до дъщеря си няма да те допусна.

Докато той мълчаливо прибираше вещите си в чантата, аз наблюдавах Ксюша.

Тя спокойно седеше в ръцете ми и гледаше баща си с особен поглед. Не плачеше, не се протягаше към него — просто го гледаше, сякаш нещо в отношението ѝ към него се беше променило.

Мина време.

Малко се успокоих и все пак позволих на Гена да вижда дъщеря си. Каквото и да е направил, той е неин баща, а да лишиш дете от контакт с родния му човек не е правилно.

Дори когато този човек е направил ужасна грешка.

Сега, когато се връщам назад, разбирам, че свекърва ми никога не ме е приемала. Тя търсеше всякакъв повод да разруши нашето семейство, и за съжаление, постигна своето.

Но не съжалявам за развода. По-добре да си сама, отколкото с човек, който може да се усъмни в теб заради чужди клевети.

С Ксюша ще се справим. Имаме моята майка, имаме нашия малък уютен свят, и никой няма да посмее да го разруши отново.

Дереккөз