– Как сте? Как е Шурик? – Лидия Василевна позвъни на дъщеря си, Валентина, за да попита за внука.
– Нищо особено, тези дни започна да прави първи крачки – отговори Валя.
– Наистина ли?! А защо аз още не знам за това?!
– Вчера говорих с татко… той не ти ли каза?
– Не… – обърка се Лидия Василевна. Напоследък нейният съпруг, Григорий Илич, беше сякаш сам в себе си.
– Вероятно дори не е чул. Татко е някак странен напоследък. Знаеш ли защо ми се обади?
– Защо?
– Да попита за плановете ни за ваканциите.
– А, това аз го помолих. Исках да разбера какво мислите… ще има ли Кирил отпуска или ще работи по Нова година.
– Кирил ще почива – отвърна Валя. – Значи ти каза на татко да ми предаде, че може би няма нужда да си купуваме билети за столицата?
Лидия Василевна замълча объркано.
– Ние с Кирил поговорихме и решихме, че за Нова година ще отидем при неговите роднини. Там ни чакат – Валя наблегна на последното изречение. Това вероятно означаваше, че там винаги ги приемат с отворени обятия, а у мама Лида и татко Гриша не ги чакат особено.
– Валя, мила, откъде взехте това, че не ви чакаме?!
– Татко ми даде да разбера, че у вас всички места вече са „резервирани“. Диванът за Арина, спалнята за чичо Миша и Оксана, а разтегателното легло в кухнята за Вика. „Тя така мечтаела да отиде на пързалката до ЦУМ“ – Валя имитира гласа на Оксана, жена на чичо си.
– Да не бъркаш нещо?
– Не. Воронови планират да празнуват у вас. А после да останат за ваканцията.
– За първи път чувам, че ще идват при нас. Никой не ги е канил – учуди се Лидия Василевна. – Добре, ще изясня това. Но, всъщност, винаги ви чакаме с нетърпение. Нашата къща е вашата къща. Не забравяй – добави тя бързо и затвори телефона. Лидия Василевна изчака съпругът й да се прибере у дома и го попита направо:
– Какви са тези работи и уговорки зад гърба ми?
– За какво говориш? – не разбра Григорий Илич.— Защо нашата дъщеря смята, че не е добре дошла в собствения си дом?
— Как да не е добре дошла? Разбира се, че е!
— Тя се канеше да дойде за празниците, но сега няма да дойде. Обижда се.
Григорий Илич извърна поглед.
— Ти ли покани брат си със семейството му у нас?
— Те сами се поканиха. Нали помниш, миналата година дойдоха на първи и казаха, че всички хотели са заети и няма къде да останат?
— Помня.
— Тогава казах на Оксана предварително да планират следващия си визит. На тях също не им беше удобно да спят на пода. Та тя този път решила всичко да организира предварително.
Лидия Василевна не изслуша оправданията на съпруга си. Тя взе телефона му и бързо намери номера на снаха си.
— Ало? Лида? — Оксана вдигна сравнително бързо.
— Да, здравей.
— Здравей!
— Обаждам се за вашето посещение.
— Да, и аз щях да ти звъня. Точно сутринта купихме билетите. Миша вече е сложил домашната наливка в багажа, а аз извадих от мазето туршиите. Прекрасна разядка, ще донесем няколко буркана за трапезата. Ще вземем и малко доматчета. Живеем скромно, така че за деликатеси не може да става дума. Ще донесем каквото Господ е пратил… — казала тя със смях. — Така че ни очаквайте. Този път ще дойдем всичките. Петима.
— Чакай… кой е петият?
— Арина иска да доведе годеника си. Той никога не е бил в столицата.
— Страхувам се, че в такъв случай няма да можем да ви приемем.
— Защо?
— Защото стаята на Валюшка ще бъде заета.— При вас ще идват гости? Но аз се обадих предварително…
— Гости не очакваме.
— Тогава какъв е проблемът?
— Валя не е гостенка. Тя ни е дъщеря и ще дойде в стаята си със съпруга и сина си.
— Ама аз предупредих Гриша…
— Нищо не знам.
— Кажи тогава на дъщеря си да не идват за празниците при вас. Първо, стаята вече е заета, и второ, те са с малко дете, ще е шумно, а ние искаме да си починем. А и Арината въобще не харесва деца, това го знаеш — каза снаха й.
— А защо трябва да ме интересува това, че Арината не обича деца? Например аз не обичам чужди мъже в дома си. Как си представяш да живея цяла седмица с някакъв непознат човек, когото дори не познавам?
— Павлик е чудесен. Той е много възпитан и няма да ви създаде никакво неудобство.
— Самото присъствие на чужд мъж в моя дом вече е неудобство. Оксана, това не се обсъжда. Ако вас съм готова да приема, то никакви годеници на Арината не желая тук. Извинявай, но тя всяка година е с нов „годеник“. И какво? Всички ли трябва да посрещаме?
— Този път е сериозно. Очакваме да ѝ направи предложение. Арината искаше да отиде на площада в полунощ, а Вика мечтаеше за ледена пързалка! Ще вземем кънките с нас, вече ги опаковахме в куфара. А и… не ти казах… имаме нов член на семейството.
— Така ли? И тринадесетгодишната Вика си намери „годеник“? — попита Лидия Василевна, едва сдържайки раздразнението си.
— Прости Господи! Не, разбира се. Вика си измоли куче за Нова година. Сега вкъщи имаме хъски кученце.
Лидия Василевна едва не загуби ума и дума. Тя обожаваше кучета, но осъзнаваше, че едно животно няма да се чувства добре в апартамента им.
— И понеже няма на кого да го оставим, ще го вземем с нас. Той е весел, но много игрив. Затова кажи на Валентина да не води Шурик. Не се знае какво може да стане, все пак е куче… играейки, може да не прецени силата си…
— Оксана, всичко това звучи интересно, но не съм готова да приема петима души и куче у дома. Това е абсурд. Имаме обикновен апартамент, не къща. Няма да правим ремонт.
— И какво да правим тогава?
— Останете си у дома си.
— Винаги така става! Опитвам се да помисля за вашия комфорт, а вие… Вика беше права — не трябваше да се обаждаме предварително. Трябваше просто да дойдем, както миналата година, точно на Нова година. Да не се занимавам с излишна учтивост.- Елате, Оксана. Само не се изненадвайте, ако по Нова година никой не ви отвори вратата. Ще посрещате Нова година на площада, с куче и на кънки. Е, скъпа, време е да тръгвам. Знаеш, че преди Нова година всичко старо и ненужно трябва да се изхвърли… Ще ида да изхвърля походното легло. То ужасно ми пречи. Ще освободя място на балкона за шейната на Шурика.
Лидия Василевна се увери, че Оксана е разбрала всичко, и затвори телефона.
После се обади на дъщеря си, за да каже, че въпросът с гостите е уреден.
– Мамо… вече обещахме на свекървата, че ще отидем при тях. Извини ме. Другата година ще празнуваме с вас. Нали няма да идваш в нашия край… — беше ясно, че дъщеря ѝ се чувства зле за това. Но вече беше късно да променя плановете си. Не искаше да се кара с мъжа си.
Кирил, обаче, дочул разговора, веднага разбра какво става и решил да изненада съпругата си.
– Значи няма да дойдат? — зачуди се Григорий Илич.
– Не… — въздъхна Лидия Василевна. — Ти си виновен. Защо си се разбрал с Оксана без мен?
– Ами, нещо не се сетих… — Григорий Илич се почувства виновен. После му се обади брат му и започна да го упреква заради жена му.
– Лидата ти съвсем се е разпасала. Станала е като стопанка на къща и сама решава, кой може да идва на гости и кой не. А ние, между другото, сме семейство! По отделно на гости не ходим.
– Мишо, я стига. Познаваш жените…
– Знам ги.
– А сега аз съм виновен. И дъщеря ми се обиди… Няма да дойде. С една дума, направиха мен „виновния“.
– Няма да дойде? — Михаил се почеса по темето. — Значи имат свободна стая?
– Да, — въздъхна Григорий Илич. — Добре, братко, с Настъпващата Нова година. Ще уредим нещата след празниците и ще си уговорим среща.
– Добре. — Михаил затвори телефона и отиде да сподели новините с Оксана.
Тази Нова година всеки реши да направи своята „изненада“ за роднините. Като разбра, че Гриша и Лида ще празнуват Нова година сами в големия апартамент, Оксана реши да не връща билетите.
– Ще пристигнем час преди полунощ, няма да ни изгонят, нали? Все пак не сме чужди хора… пък и с кучето няма как да се настаним в хотел. Лида е добра жена, просто малко избухлива. А и сме с подаръци, с кисели краставички, с наливчица… няма къде да отидат, ще ни пуснат — убеждаваше тя Михаил, и той се съгласи.
Накрая цялото семейство, начело с кучето, се отправиха към роднините. Но никой не им отвори вратата.
– Мишо, иди да видиш дали им светят прозорците. Хвърли снежна топка към прозореца, може звънецът да не работи… сигурно си седят пред телевизора и не чуват.Михаил тръгна през преспите към прозореца, но светлина не видя.
— Трябва да звъннем, — каза той с предчувствие за нещо лошо.
— Звъни! Какво стоиш? Вече ме измръзнаха ръцете! — недоволстваше Оксана. Вика едвам удържаше кучето на каишката, а Арина и Павел крояха планове за ваканцията, обсъждайки колко близо е до площада и какъв късмет са имали, че роднините имат апартамент почти в центъра.
Михаил набра номера на брат си, но той не отговори. Тогава той се обади на Лида.
— Да? — чу се гласът ѝ.
— Лид, защо не отваряте? Да не сте си легнали? Решихте да празнувате Новата година като пенсионери? — пошегува се той.
— Не, празнуваме като младежи — с бенгалски огън навън.
— Така ли? Ние идваме при вас…
— Къде?
— Ами на улицата при вас… кажете адреса.
— Ние не сме в града…
— Шегуваш се?! А къде сте? — лицето на Михаил замръзна.
— На гости при сватовете. Децата ни изненадаха. Зетят дойде вчера за нас и ни закара. Ето, така стоят нещата.
— Ама ние при вас… си помислихме, че си седите вкъщи и скучаете.
— Не, Миша. Вкъщи ни няма и няма да ни има до края на празниците. Е, извинявайте. Честита Нова година!
— И на вас… — Михаил погледна телефона с разочарование. Разбра, че е трябвало да слуша себе си. По-добре щяха да си останат вкъщи да празнуват.
— Е, сега къде ще ходим? — нетърпеливо попита Оксана.
— На гарата, — отговори Михаил, хвърляйки бърз поглед към часовника. След малко часовниците отброиха дванадесет. Този Новогодишен празник семейство Воронови го запомни завинаги.
