— Значи, смяташ, че си права, така ли?
— Мамо, стига вече! Просто спри! Омръзна ми от твоето постоянно недоволство! — Лида се отпусна на стола, но почти веднага пак се изправи, виждайки как майка ѝ стои, като струна, опъната до краен предел.
— Омръзнало ти е? На теб? А с какво толкова си заета, че ти е омръзнало? Да си седиш вкъщи с дете — това е почивка, миличка! Не случайно се нарича „отпуск“! Хайде, доведи къщата до ред или пък прекарай един ден в работа на вилата — ето това е работа! Само че теб да те накарам да правиш това е безполезно! — Майка ѝ говореше с такъв тон, че нямаше място за възражения. Но този път тя стъпи накриво. Лида осъзна, че е готова да изкаже всичко, каквото носи на сърце, без значение как ще свърши разговора.
— Отпуск? Ах, да! Майчинството е най-прекрасната почивка, нали? А знаеш ли, че майчинският „отпуск“ е толкова близък до истинска почивка, колкото обикновен стол до електрически. Добавяш само една думичка и смисълът се преобръща наопаки! Не мислиш ли така? А относно вилата ти — реших, че това лято коренно ще променя отношението си към нея.
— Не разбрах, как така? — изглеждаше, че майка ѝ не бе чула нищо, освен последната реплика.
— Ще видиш. Не се притеснявай!
Лида се обърна и излезе от апартамента на родителите си с твърдото намерение да не се връща там колкото се може по-дълго. Искаше да си даде време да се успокои, да превъзмогне напрежението, да се върне отново в ролята на примерна дъщеря, а не на бодливо таралежче.
Въпреки че Лида отдавна беше зряла жена и майка на две деца, все още се чувстваше объркана, когато трябваше да говори с майка си. Всеки път внимателно обмисляше думите си, за да избегне критика, рязък коментар или назидателен тон. Проблемът беше, че майка ѝ и тя бяха съвсем различни хора. С различни интереси, различни хобита и виждания за живота. Нещата, които майка ѝ смяташе за важни, будеха недоумение у Лида. А нейните собствени интереси и хобита майка ѝ критикуваше остро и безпощадно.
Може би именно заради всичко това, завършвайки училище, Лида реши да се премести колкото се може по-далече от родителите си. За съжаление, съпругът ѝ беше от същия град, така че, след като завършиха университета и се ожениха, двамата се върнаха обратно. Лида се беше настроила да търпи отново безкрайното менторстване на майка си, но сега това беше още по-трудно за преглъщане.
— Лида, какво е това? Как можеш да постелеш неизгладено спално бельо? Не ти ли е срамно? Никак ли? Е, на мен ми е ужасно срамно заради теб! — Майка ѝ изтръгна завивката от ръцете ѝ и я хвърли обратно на леглото, насочвайки се към ютията.
— Мамо, може би ще те изненадам, но никой, освен теб и татко, не вижда спалното бельо! Какъв е смисълът да правиш излишна работа, ако единственият, който я забелязваш, си ти самата?
— Ти правиш само това, за което можеш да получиш похвала, така ли? О, какво поколение само! Нищо не умеете! Спалното бельо трябва да се глади! Трябва и това е!
— Но защо да правя нещо, което няма никакъв смисъл?— Защото така трябва! Така са ме научили, значи е правилно! – Майката не търпеше възражения.
И така беше с всичко, до което се докосваше: ако трябва да се работи на вилата – до блясък, ако се прави основно почистване – така, че всяка стая да е годна за хирургическа операция, ако се възпитават деца… а точно там можеше да си позволи и да се отпусне.
Поне Лида беше убедена, че майка ѝ мислеше именно така, докато неуморно чистеше, работеше или се грижеше за вилата, без да обръща особено внимание на децата си.
Колкото се помнеше, Лида и брат ѝ бяха оставени сами на себе си. Майка им винаги беше заета с нещо, но така и не намираше време за тях. Така децата пораснаха – безособени и необичани.
Пък иначе майката с цялата си душа се отдаваше на вилата. Понякога на Лида ѝ се струваше, че майка ѝ с нетърпение е чакала децата да завършат училище и да заминат, за да не я разсейват от любимите ѝ занимания.
Вниманието ѝ беше изцяло насочено към градината – четеше научни статии, купуваше скъпи семена и с удоволствие на всяка крачка разказваше колко добре ѝ се живее на вилата, сред тишината и спокойствието.
Въпреки това, такива тривиалности като отглеждането на картофи, бяха задължение на Лида и съпруга ѝ. Майката смяташе, че нейната творческа и основателна натура трябва да се занимава само с най-любопитните и трудни за отглеждане култури.
С всяка изминала година на Лида ѝ беше все по-трудно да запази спокойствие и да не спори с майка си. А майката непрекъснато ѝ даваше причина да поиска да се скара.
— Лида, колко пъти трябва да ти казвам – картофите трябва да се загърлят навреме, а не когато благоволите да дойдете на вилата с мъжа ти! Толкова ли е трудно да го запомниш? И ти още се чудиш защо ти поверявам само картофите.
— Мамо, лесно е да говориш, когато разполагаш със свободно време. А ние всяка минута сме заети. Малкият не ни дава мира, а голямата още не е достатъчно самостоятелна, за да остане сама цял ден. При все това нямам помощници като баби и дядовци, които от време на време да гледат децата, та с Костик да можем поне малко да си починем или да поработим на твоята вила. Затова засега така – без фанатизъм! – Лида нарочно повдигаше темата за помощта, но майката неизменно пропускаше тези намеци покрай ушите си.
Понякога, поради липсата на помощ, Лида трябваше да взема децата със себе си на вилата и да успее да копае, загърля и плеви, докато децата спяха в количката или играеха в пясъчника близо до градината.
— Именно! Само за почивка ви е! И каква почивка – съвсем неприлична! Разходки! Какво е това изобщо? Да се мъкнеш из планините, за да спиш в палатка? Къде му е удоволствието?
— Няма да разбереш, докато не опиташ! Аз също мислех, че няма да ми хареса. Но се влюбих в планините още от първия поход. Жалко е, че нямаме възможност да оставим децата при баба, за да заминем на експедиция и да не се притесняваме за тях… — Лида отново направи отчаян опит, но майка ѝ пак не я чу. Това значеше, че тя несъмнено улавяше думите за планините, но със сигурност нямаше да остане да гледа децата. Изглежда, ще трябва да намери по-силни аргументи.Лида беше омъжена вече почти седем години. През това време в семейството се появиха две дъщери, с които Лида беше в отпуск по майчинство. Нямаше помощ нито от родителите на Лида, нито от свекървите. Изглеждаше, че те сякаш се състезаваха – кой повече да игнорира младото семейство и внучките.
На пръв поглед майката на Лида изоставаше в това „състезание“, защото от време на време изпращаше на дъщеря си малък паричен подарък. Но в замяна изискваше пълно подчинение на нейната воля. Родителите на Костик дори не се занимаваха с това – два пъти годишно изпращаха съобщения с поздравления, копирани от интернет.
Заради скромния си финансен принос, който Лида приемаше като подарък за нечий рожден ден в тяхното семейство, майка ѝ настояваше за абсолютно подчинение, отчет за изразходваните пари и помощ в домашните задачи.
Най-тежко за Лида беше почистването в родния дом. Купувайки послушанието на дъщеря си, майка ѝ считаше, че може по всяко време на деня и нощта да ѝ се обади и да поиска отчет – за какво, как и кога са били похарчени парите ѝ. И не дай си боже Лида да каже, че разходите са били безсмислени или незначителни. За подобни неща майка ѝ със сигурност нямаше да я похвали. Например, тя смяташе за напълно безполезна покупката на образователни играчки или заплащането на занимания за бебето. Но най-много Лида „изтърпяваше“ за семейните им отпуски.
Един ден младата майка спомена, че със съпруга ѝ планират да отидат на поход. Маршрутът не беше труден – няколко дни път и малко изкачване в планината. За опитните туристи това беше лесно, но Лида отдавна не беше ходила никъде, а и ѝ беше страшно да остави децата с бавачка. Готова беше да ги остави на някоя от бабите, но и двете категорично отказаха такива „жертви“. Майката на мъжа ѝ активно градеше личен живот, а нейната собствена майка влагаше всичко в градината. За да я пусне в този малък отпуск, Лида беше готова да работи неуморно в градината, да изпълнява задачите покорно и без да спори.
— Отдавна трябваше да си купите вила, вместо да се занимавате с такива глупости! Как ли пък да ходите по планините за нищо! По-добре хвърлете усилия за пролетно почистване или плевене на градината. Между другото, Лида, защо не идваш при мен да чистиш? – Майка ѝ я хвана неподготвена с този въпрос.
— А аз длъжна ли съм? Та аз ти идвам да правя основно почистване! Защо пък всеки ден? – възмути се Лида.
— Как защо? За да е чисто! Идеално, кристално чисто, красиво и уютно! Аз ходех всеки ден при майка си да почиствам до последния ѝ ден. Така е традицията! И ти трябва да я спазваш!
— Но сякаш мъжът ми не се оплаква от безпорядък. Ако обаче постоянно ме няма вкъщи или съм преуморена, то тогава със сигурност ще започне да се дразни. – Лида започна да разбира накъде клонят нещата. Майка ѝ пак ще я запрегне с ремонти или почистване на кристали, а самата тя ще си слуша песента на птиците. Това се беше случвало и преди неведнъж. През годините майка ѝ толкова беше натоварвала Лида с тази мания за чистота, че тя вече дори у дома не можеше да прави нещо с такъв фанатизъм. Омразата към принудата беше силна – всичко, което правеше, беше от удоволствие или от необходимост, но никога по определен график. Нямаше график за пране, за смяна на спално бельо, а още по-малко желание да глади всичко от двете страни, както настояваше нейната майка. Но това важеше за дома ѝ. Щом стъпеше при майка ѝ, тя започваше да диктува безкраен списък със задачи.
Лида се чудеше искрено на този аспект от характера на майка си – желанието да върши всичко през ръцете на дъщеря си. Майка ѝ беше още млада; една нейна приятелка дори наскоро се беше омъжила за втори път. На петдесет години не пращат никого на пенсия, а на Лида ѝ се искаше майка ѝ да отиде някъде и да заживее за собствено удоволствие.
Майка ѝ обаче изобщо не признаваше удоволствията. Според нея достойно занимание е само трудът. Животът трябваше да е постоянна борба, без радост и удоволствия. Всяко отклонение от това правило беше строго осъждано. Сякаш почивката и радостта бяха нещо забранено.
Още в началото на семейния си живот Лида и съпругът ѝ заминаха на пътешествие из страната, за да видят най-красивите места в необятната им родина. Това обаче им донесе цял месец скандали от майка ѝ, която през това време беше принудена сама да работи в градината, въпреки уговорката с младоженците, че ще помагат веднага щом се върнат.На почивка в чужбина майката реагираше още по-бурно, считайки подобни разходи за принципно безсмисленни.
— Защо да се ходи някъде, за да видиш същите къщи, хора, ниви и реки? Навсякъде е едно и също! От това, че ще ти кажат, че в тези руини е живял някакъв барон, ти благородник няма да станеш! Не разбирам тези безсмислени разходи за пътувания! По-добре човек да купи нови тапети или килим! А още по-добре — сортов фиданка, която ще израсне и ще даде богат урожай! Ако не знаете къде да вложите парите си, направете нещо полезно – сменете водоснабдяването на вилата. – Сварливата жена не знаеше с какво първо да се заяде.
— Мамо, Костик преди година извика майстор, който провери всичко и подмени повреденото, сега няма нужда да се пипа излишно. – Лида разбираше – майка ѝ още много пъти ще я накара да съжалява за пътуването. Скоро майката обяви, че се е ядосала излишно и няма да гледа внуците. Всички усилия на Лида бяха напразни.
Майката реши, че няма да помага в тази безразсъдна работа, защото дъщеря ѝ със зетя можело да свикнат и да се възползват от нейните услуги прекалено често.
— У дома трябва да се стои, а не да се шляете из страната! Аз няма да гледам вашите деца. Те са твърде разглезени, не знаят нищо за ограничения или забрани. Не са свикнали да чуват „не“. Може ли да разглезвате така децата! Според мен растат без страх от нищо! Що за възпитание е това!
— Мамо, това е хубаво! За какво са добри забраните? Или страхът? Аз не помня тези неща да са ми помогнали да разбера или запомня нещо, но със сигурност ми развалиха настроението. Докато се помня, ти или беше заета, или уморена. Никога не можеше да намериш време за мен. Това добре ли е? Ние никъде не ходехме, не пътувахме, не видях нищо отвъд родния град. А сега изведнъж това се оказва добро? Извинявай, но няма как да се съглася.
— Ето пак – не ти е важно какво, важното е да спориш! Все ти си обидена. Все не ти е давано достатъчно, не ти е обръщано внимание! А нали аз работех на две места като кон, изморявах се. Кога още да седна да си говоря с теб? Неблагодарница такава! Нито добра дъщеря излезе от теб, нито добра майка ще бъдеш! Ето защо няма да гледам децата ти. Справяй се сама! Както аз се справях.
— Според теб, Костик и аз сме едни безделници, понеже отрано научихме децата на самостоятелност, не работим фанатично и не изискваме идеални резултати от тях?
— Ох, хайде вече да не говорим за децата! Мързеливци растат, а на теб сякаш ти е все едно. По-голямата даже още не чете, а по-малката не говори добре. Но пък колко пари сте хвърлили за тяхното „развитие“! Цяло състояние! С тези пари можеше покрива на вилата да смените!
— Моите деца посещават куп секции, развиват се в различни направления, стремят се да научат нови неща. Да се измерват разходите за тях „покриви“ е грозно! Кажи ми, ти какво направи за мен? Исках да се запиша на хореография, бях готова сама да ходя, но вие ми отказахте. Местните кръжоци и тях изключи, без дори да се замислиш. Защо?
— Ученето и домашните задължения са по-важни от някакви си танци! Човек трябва да израсне трудолюбив и достоен, а не да си клати задника пред публика!
— Значи пак мислиш, че си права? Според теб, моето детство беше рай? Аз треперех за всяка тройка! Боях се да се прибера вкъщи. А ако, не дай си боже, развалех някоя училищна вещ, бях готова да нощувам в гората, само за да не се върна у дома и да слушам крясъците ти!
— И какво лошо има? Поне започна да цениш нещата и труда, вложен в тяхното купуване! – Майката смяташе, че дъщеря ѝ говори пълни глупости, затова махаше с ръка на Лида, сякаш я пъди като досадна муха.— Какво лошо? Имам куп неврози! Все още ми отеква всичко. Ти беше готова заради някакви вещи да ми разстроиш психиката. Но аз – не съм като теб! Няма да възпитавам децата си така!
—А вие изобщо не ги възпитавате! Признай си – като майка не успя, затова и побесняваш! Седиш си в отпуск, не се развиваш, станала си мързелива! Всеки път, когато дойда – мръсотия наоколо. Как изобщо мъжът ти живее с теб. Ще те остави – не идвай при мен да се оплакваш!
—Как ловко преминахме от картофи на вилата към моята нещастна женска съдба! – Лида разбираше, че разговорът няма смисъл, майка ѝ беше непоклатима. Но толкова искаше одобрението, похвалата, признанието ѝ, че отново и отново правеше опити и всеки път се удряше в хладната, каменна стена на майчината увереност в нейната правота.
—Всичко в живота е свързано! Беше лоша дъщеря, няма да станеш добра съпруга. И децата няма да можеш да възпиташ добре!
—Мамо, тръгвам. Не искам да продължавам този разговор. Разбрах правилно, нали? Няма да гледаш моите деца, докато с мъжа ми сме на почивка?
—Разбира се, че не! Толкова си непохватна, че това трябва да ти се повтори два пъти ли?
—Отлично. Мамо, тогава ще ти кажа само веднъж – това лято няма да ни видите на вилата. Сами си засаждайте картофите, грижете се за тях и ги копайте. Никакво генерално почистване, нито каквото и да било от моя страна. Пари също не ни пращайте, те не ни трябват, — Лида вдигна ръка, за да предупреди майчиния протест. — Не искам да се караме или да спираме да общуваме завинаги. Но и не искам да общуваме по този начин. Ще отидем на почивка. Ще се радваме на живота с мъжа ми. И още нещо – аз съм добра майка и ще отгледам щастливи дъщери, които няма да се страхуват да грешат или да започват отначало. Ако съм толкова лоша дъщеря, не общувай с мен. Близко време със сигурност няма да разговарям с теб!
Лида стана и излезе от апартамента на родителите си. Беше я страх. Ръцете ѝ трепереха, а краката ѝ отказваха да се подчиняват. За първи път в живота си така изказа на майка си всичко, което мислеше за нея. За първи път се осмели, а сега дори сякаш съжаляваше. Но осъзнаваше, че това общуване не може да продължава по същия начин. Ако дъщерите ѝ виждаха как баба им постоянно хока майка им, те нямаше да я уважават и слушат.
—Костик, резервирай билетите! Отиваме на почивка! – Лида произнесе тези думи и усети как отвътре се разлива топло чувство на увереност. Ще се справи с всичко! Всички проблеми ще реши след ваканцията, когато се върне щастлива и отпочинала.
