Бащата дойде при дъщеря си. Наскоро беше погребал втората си съпруга. Бузите му бяха хлътнали, очите – неспокойни. Изглеждаше, че търси утеха.
Но на дъщерята беше все едно: втората съпруга не беше майка ѝ. Майка ѝ си беше отишла отдавна, още когато тя беше в десети клас.
А тази жена – тя беше просто чужд човек, втората съпруга.
Дъщерята седеше в кухнята. На масата имаше скъп кашкавал, тънки резенчета бял хляб и големи зрънца грозде.
Тя отхапваше парченце, сдъвкваше го, а след чая – посягаше за зрънце грозде.
Предложи на баща си: „Знаеш ли, възприемам го като изискан деликатес. Просто имам такъв странен вкус.“
Бащата отказа, приближи се до прозореца и дълго гледа към двора.Дъщерята искаше да каже, че нищо – където е била втората жена, ще се намери и трета. Също така искаше да отбележи, че по майка ѝ баща ѝ не изглеждаше особено съкрушен. Но го пожали – все пак ѝ е баща.
Попита: „Вкъщи има ли храна? Не си гладен?“
Той се откъсна от прозореца: „От поминките оставаше малко, но вече нищо няма. Не се притеснявай, ще измисля нещо.“
Какво ли да го попита? За това как си е отишла втората жена – не може. Жестоко е, а и на дъщерята не ѝ беше интересно. Тя почти не я познаваше, видяла я беше два пъти, и то крадешком.
Попита: „На работа върна ли се?“
Той отвърна, че почти веднага. После добави, че е за да не скърби у дома.
Трябваше да разбере как преживява баща ѝ мъката си, но се въздържа. Струваше ѝ се неуместно, излишно, престорено.Каква неприятна ситуация, въпреки че бащата дойде. Душата мълчи, скръбта на бащата не я докосва – няма отклик.
Той малко се поколеба и си тръгна. С тъга кимна с глава. Дъщеря му видя прегърбения му гръб.
За втори път да преживееш това – е много тежко. Това трябва да се разбере.
И си представи дома на бащата. Нещата на онази жена си стоят на местата. Навярно – снимки.
Кухнята – нейното царство, където всяка вещ помни нейната ръка. Може би в хладилника стои от нейното сварено сладко.
И бащата – сам. Там, където всичко напомня за нея. Самотен и нещастен.
И изведнъж толкова я заболя, толкова ѝ домъчня за него, че едва не се разплака.Пуснала го гладен. Очевидно, отдавна не е ял нищо. А тя има голяма тенджера зелева супа и в тигана – кюфтета.
Сложи кюфтета в контейнер, наля супа в буркан. Помисли – взе половин хляб. Бързо се облече и при баща си.
Отвори вратата – никаква изненада. Това е резултат на преживяната мъка. Когато за други емоции няма място на лицето.
Отстъпи – пусна я да влезе.
Дъщерята веднага в кухнята. Да, хладилникът е празен. Горкият баща!
Сгря донесената супа, в чинията сложи две кюфтета, а в чашата – чай.
Дойде бащата, изненада се: „Как позна? Нина винаги ми наливаше именно в тази чиния супата. И в тази чашка – чая.“Седна — изправи гърба си. Започна да яде, а дъщерята — започна да говори. Поток от думи. За работа, за съпруга, за дъщеря си. За това, че чакат лятото.
Трябва да говори много — нека баща ѝ се разсее малко. Душата му е уморена от страдания.
Когато си тръгваше, го прегърна: „Ела да вечеряш при мен. Разбра ли? През деня всички са на работа, а вечерите ела при мен. Ще седнем, ще поговорим. Обещаваш ли?“
Майка отдавна я няма. Баща ѝ има труден житейски път. Но това е баща ѝ. Друг няма. И няма да има.
