Олеся в дантелена сватбена рокля стоеше пред голямо огледало и гледаше себе си с някакъв отнесен, дори отсъстващ поглед.
— Какво ти е? — забелязвайки изражението на дъщеря си, неспокойно попита Татяна Фьодоровна.
— Мамо, струва ми се, че предстоящата сватба е грешка, — обърна се Олеся. В гласа ѝ се долавяха сълзи.
— Какви ги приказваш? — строго прекъсна дъщеря си Татяна Фьодоровна и след това добави по-меко: — Това е обикновено предсватбено напрежение. Знаеш ли как бях нервна, когато се омъжвах за баща ти? Една седмица не можех да ям нормално. Отслабнах толкова, че трябваше да преправяме сватбената ми рокля. Обърни се обратно, — тя отново завъртя Олеся с лице към огледалото и се зае да оправя панделката.
— А ако греша? — Олеся пак се опита да се обърне с лице към майка си. — Мамо, ами ако ние със Стас не сме един за друг? Ако той не е моят човек?
— Не е твоят? Ще се разведете. И какво от това? Живеем в 21 век. А сега не се излагай. Всичко вече е платено, покани са разпратени, — Татяна Фьодоровна дори не мислеше да обсъжда подобни сентименти и искрено вярваше, че всичките съмнения на дъщеря ѝ са просто прищевка, а със Стас е изтеглила щастлива карта.
— И толкова лесно го казваш? Ами какво стана с „и в радост, и в беда“, за цял живот? — Олеся беше поразена от думите на майка си.
— Не лесно, а философски. Добре, успокой се. Всичко ще бъде наред. Ето, виж какъв телефон ти подари Стас за рождения ден — значи те обича, грижи се за теб, — Татяна Фьодоровна отново се захвана с работата си.
***
— Телефон, — замислено изрече Олеся и въздъхна. — Не е най-скъпият, между другото. А на себе си си купи последния модел.
— И какво от това? На теб ти трябваше цяла година да спестяваш за такъв. И изобщо защо ти е последен модел?
— Все едно. Стас е някак студен. Винаги поставя себе си на първо място. Това се отнася и за телефона, между другото.
— Пак същото! — размаха ръце Татяна Фьодоровна. — Радвай се, че ти е подарил. Виж как мисли за теб. Твоят беше вече съвсем стар.
— Да, благодаря, мамо. Просто отбелязах. За себе си. Но нали, когато обичаш, искаш да дадеш най-доброто на любимия?
— А ти какво спестяваш, и какво? Можеш ли да подариш на Стас някакъв много скъп подарък?
Олеся въздъхна. Майка ѝ беше права. Макар че тя винаги дълго спестяваше за подаръци за любимия си, ограничаваше себе си, избираше нещо, което да му хареса и от което има нужда, с нейната заплата не можеше да си позволи много скъпи подаръци.
— Ето, виждаш ли, — продължи Татяна Фьодоровна. — А Стас никога не ти е натяквал за това. Напротив, винаги ти се усмихва и ти благодари, въпреки че сам може да си купи сто пъти по-добро. Вземи например онзи парфюм, който му подари за Нова година.
— Мамо, той беше много добър!
— Добър е, но не е от луксозните.
Отново Олеся не можеше да спори с майка си. За разлика от нея, която бе отгледана от една майка, работеща на две работни места, Стас беше от богато семейство и вече сам печелеше добре в семейния бизнес. Можеше да си позволи много, но никога не се хвалеше с възможностите си и не упрекваше Олеся, че тя е само учителка в началните класове с заплата на млад специалист.
— А пък Тобик? — внезапно си спомни Олеся. — Струва ми се, че той е някак равнодушен към Тобик.
На рождения си ден Олеся получи подарък от баба си — малко кученце от порода немска овчарка. Момичето още от детство мечтаеше за куче, но винаги чуваше в отговор:
— Първо порасни. Кучето е отговорност.— Но аз съм отговорна. Ще се грижа за него сама.
— А храненето, а ако се разболее – кой ще се оправя? На майка ти ли ще го стовариш? Тя си има достатъчно грижи с теб.
И ето, Олеся завърши университета, намери си работа, а за първия ѝ рожден ден баба ѝ ѝ подари кученце.
— Ще бъде Тобик, — реши момичето, целувайки го по малкото черно носле.
— Въобще не е подходящо име за овчарка, — добродушно се усмихна баба ѝ. — Кой ще приеме насериозно куче, което се казва Тобик?
— Ще го приемат, — настояваше Олеся, стискайки кученцето в обятията си. — Само да порасне. Нали, Тобик?
Тобик съгласно излая.
Точно за него сега говореше Олеся.
— И защо трябва да обича твоето куче? То е само твое. Търпи го, не го обижда. Дори позволи да го вземеш в новото ви жилище. Какво още искаш? Каква специална грижа и любов към кученцето очакваш от Стас?
Олеся сви рамене. Всичко това беше вярно. И все пак. Често случайни минувачи се умиляваха, като гледаха Тобик, но Стас никога дори не се усмихваше на кучето.
— Иди на мястото си. Не пречи, — това беше всичко, което кученцето чуваше от годеника на Олеся.
— Ох, — внезапно се сепна Олеся и започна бързо да сваля сватбената си рокля. — Днес трябва да заведа Тобик за ваксинация.
— Чакай. За каква ваксинация? Стас скоро ще дойде. Забрави ли? Покани те на кино.
— Киното ще почака, — каза Олеся, сгъвайки роклята.
— Дай на мен, — Татяна Фьодоровна ѝ взе роклята от ръцете. — Е, кой прави така? Ще я измачкаш. Как ще я облечеш после? Олеся, ваксината може да почака. Стас взе билети за премиера. Нали сама мечтаеше да отидеш и да видиш актьорите на живо?
— Мамо, лекарят каза, че е задължително днес. Дори ме предупреди да не забравя, — отвърна Олеся и се втурна в килера за повода.
След миг тя, вече облечена с палто и държаща Тобик в обятията си, стоеше на вратата.
— Мамо, скоро ще се върнем.
— Опа! Ще ходим на премиера с кучето ли? Съмнявам се, че ще го пуснат вътре, — каза Стас, който същия момент се появи на прага на апартамента. Погледът му се насочи към кучето.
— Стас, налага се да отидем при ветеринаря. Извинявай. Но премиерата ще трябва да почака.
— Какво значи да почака? Мислиш ли, че всички ще чакат, докато заведеш твоето куче при ветеринаря? — раздразнение се улови в гласа му. — Знаеш ли колко усилия вложих, за да взема поканите!
— Извинявай, — Олеся виновно сведе поглед. — Трябваше да ти кажа по-рано. Напълно забравих заради всички тези приготовления за сватбата. А искаш ли, ела с нас? Тобик ще се радва на такава подкрепа.
Олеся подаде повода на Стас, но кученцето продължи да се притиска към краката ѝ, без никакво намерение да тръгне с младия мъж.Стас дръпна Тобика към себе си, а през това време Олесия взе чантичката.
Артем катастрофално се уморяваше напоследък. Любимият му кот Бася изведнъж заболя и вече две седмици отказваше да се храни сам.
– Отравяне – констатира ветеринарят, когато Артем занесе любимеца си в клиниката. – Кога котката се почувства зле?
– Ей така, донесохме трева от вилата, хапна и… – Артем сви рамене. Нито той, нито майка му пръскаха тревата с каквато и да е химия, знаейки, че котката ще я яде, затова как Басик можеше да се отрови, не разбираше. Истината е, че там все се мяркаше съседката им, която шареше из парцела им. Дори охраната я беше забелязала и докладвала.
– Можете и да не се престаравате, шансът е почти никакъв – каза ветеринарят след прегледа. – На колко е? Десет? И какво искате?
– Да оздравее – отговори твърдо младият човек.
– Добре, ако искате, ще опитаме.
И за Артем започнаха да текат монотонни дни. Но иначе не можеше. Басик бе израснал заедно с него, беше член на семейството, а своите – не ги изоставяш.
Артем хранеше котката с пипета, понасяйки мърморещите й драсканици и съскане.
– Е, разбира се. Карат те да ядеш, и то вместо любимото пиленце те тъпчат с някаква здравословна храна, съвсем безвкусна – така сякаш беше изписано на недоволното лице на Бася, докато Артем го държеше в ръце и го увещаваше като дете да си отвори устичката.
И ежедневно го водеше на процедури.
Днес излезе от офиса за час, за да заведе Басика на ветеринар.
Влезе в клиниката и тежко се отпусна на диванчето във фоайето, поставяйки преносимката с котката до себе си.
– Вие последният ли сте? – попита момчето, което усърдно ровеше в телефона си.
– Не. Аз чакам.
Артем затвори очи. Всяка минута сега използваше, за да подремне.
Изведнъж от коридора зад ъгъла се разнесе шум, после викове:
– Хванете го! Дръжте го! Как така го изпуснахте?
Топот на няколко чифта крака.
В същия миг иззад ъгъла с огромна скорост се появи кученце. Бързо огледа преследвачите си. Изостанаха. Кученцето веднага се втурна напред, скочи рязко върху коленете на Артем, завъртя гръбчето си към якето на младия човек, легна и затвори очи, сякаш винаги е спало там.
Артем се стресна от изненада, мигновено разтърсен от дрямката, наведе се и попита:
– Ти пък кой си?
Кученцето просто стисна още по-силно клепачите си.— Невероятно! Никога не съм мислил, че кучетата имат мигли. При котките — да, те си ги имат. Но сега какво да правя с теб?
Кученцето мълчеше, усилено преструвайки се, че спи.
А Басик се размърда недоволно в транспортната кутия и започна да съска ревниво и заплашително, опитвайки се да изплаши внезапния обитател на коленете на Артьом:
— Кой си ти, че да си присвояваш моя човек?
Младият мъж с телефона седеше невъзмутимо и прелистваше страниците, без дори да надигне глава, докато цялото това суматоха започна.
— Ох!
На вратата се появиха и застинаха като статуи преследвачите на кученцето. Най-накрая те се пребориха с коридора и сега изумени наблюдаваха как беглецът, сякаш нищо не е станало, спи на коленете на младия мъж.
Сред преследвачите Артьом разпозна лекаря и медицинската сестра. Имаше и някакво момиче.
Те стояха с изумено отворени усти. Очевидно очакваха да видят всичко друго, но не и това кученцето внезапно да заспи върху коленете на някой съвсем непознат човек.
— Бояхме се, че ще изскочи на улицата — казаха те в хор с облекчение, възстановявайки се от немия шок след около минута.
Момичето тутакси се затича към кученцето.
Артьом разбра, че тя е стопанката на беглеца.
— Тобик — момичето грабна кученцето в ръцете си. — Как ни уплаши! Къде избяга? Извинете го. Извинете ни — заекна тя объркано, гледайки към Артьом. — Разбирате ли, уплаши се от ваксините. А аз от него. Вратата беше отворена, а там улица, коли…
— Всичко е наред — усмихна се Артьом на непознатата и намигна на кученцето. — Какво, най-накрая те намериха?
— Ох, той Ви изцапа панталоните.
Артьом погледна надолу. Панталоните наистина бяха леко пострадали от лапите на беглеца.
— Няма проблем, ще ги изпера. Важно е Вие да го държите по-здраво — Артьом се усмихна отново.
— Стас! Стас, защо си седиш залепен за телефона? Не видя ли, че Тобик избяга? — с отчаяние в гласа се обърна непознатата към младия мъж, който продължаваше да рови в телефона, демонстрирайки с всичкото си поведение, че случващото се не само няма нищо общо с него, но и дори не го заинтригува мимолетно.
— А какво трябваше да направя? — флегматично попита той, най-накрая вдигайки очи.
— Да го хванеш! А ако Тобик беше избягал и нещо му се беше случило? Как можа да позволиш да скочи при напълно непознат? Трябваше да скочи при теб! В крайна сметка, ти също си му стопанин вече.
В отговор младият мъж само сви рамене и отново заби поглед в телефона.
Лекарят и медицинската сестра, ако изобщо се изненадаха от поведението на четириногия си пациент и младия мъж с телефона, който очевидно беше някакъв стопанин, професионално прикриха това.
Докторът просто деликатно се изкашля, канейки момичето с кученцето да продължат напред.**Басик пък се притисна по-силно към Артьом през преносимата клетка, с цялото си поведение показвайки на кого принадлежи стопанинът му. Той гледаше строго след отдалечаващото се кученце.**
**Само пет минути по-късно момичето с кученцето се появи отново.**
— Хайде, — каза тя на своя спътник.
Излязоха.
Артьом и Басик бяха поканени да влязат.
***
— Как така си отменила сватбата? — възкликна Татяна Фьодоровна два часа по-късно.
— Ето така. Представи си само, мамо, днес Тобик в клиниката не потърси помощ от Стас, а от съвсем друг човек. Какво означава това? Непознатият му се стори по-надежден от годеника ми. А Стас дори не вдигна глава от телефона си, за да вземе Тобик. И ти искаш да се омъжа за него след това?
— Заради едно куче! Разсъдък имаш ли? Какво ще кажат гостите? Как ще обясня това на баба ти? Какъв подарък ти направи тя! Такова момче, такъв годеник! Къде пак ще намериш такъв? — не можеше да се успокои Татяна Фьодоровна.
— Такъв дори няма да търся, — подчертавайки думата „такъв“, твърдо каза Олесия и се прибра в стаята си.
— А онзи пък…, — тя мечтателно затвори очи, спомняйки си за непознатия, който днес държеше Тобик на коленете си. — По всичко личи, че е добър човек.
— Не я кори, — каза бабата, когато Татяна Фьодоровна ѝ се обади да се оплаче от Олесия. — Постъпи правилно. Днес на Стас не му пука за кучето, а утре няма да му пука и за Олесия.
— Ех, какъв хубав подарък ѝ направих, — каза доволно възрастната жена, затваряйки телефона. — Най-важното е да бъде навреме.
***
**Полгода по-късно.**
— Няма ли да се скарат? — Олесия погледна питащо Басик, който вече се беше възстановил, и значително подрасналия Тобик.
— Мисля, че те ще докажат на всички, че приятелството между котка и куче съществува.
— Тогава приемам да се омъжа за теб.
Олесия и Артьом все пак не се изгубиха. Срещнали се още веднъж. Този път случайно, в магазина. Заговорили се и решили да продължат да се виждат.
Днес младежът предложи брак на Олесия.
— Само си помисли, — галейки Тобик и бършейки сълзи от радост, докато гледаше внучката си в сватбената ѝ рокля, шепнеше Олесината баба. — Той ѝ избра жених.
— И не сгреши, — каза тя на Тобик известно време по-късно, люлеейки внука си на ръце и гледайки щастливите Олесия и Артьом. — Не напразно казват, че кучето усеща както добрия, така и лошия човек отдалеч.
