Всякакво се случва в живота… Тяхната история започна с думите: „Татко, това е Юлия, тя ще живее при нас“.

Животът продължава, но какво остава след нас?
Истории

Една вечер Матей, връщайки се от работа, заварил вкъщи кавга между сина си и Юлия.

— Матей, напускам те. Срещнах мъжа на мечтите си — заяви съпругата му. — Макар да си бил добър към мен, не те обичам. Моят бъдещ съпруг е от друга страна и заминавам с него. Максим ще остане с теб. Справиш се, той вече не е малък, на десет е. Бъдещият ми съпруг предложи да замина с него, но без сина.

Майката целуна Максим на сбогуване, казвайки: „Не тъгувай“, взе куфара си и изчезна в неизвестна посока. Матей остана сам с десетгодишния си син и реши да посвети живота си на него. Той осъзнаваше, че на Максима ще му липсват майчината любов и грижа, затова се стараеше да компенсира, доколкото може, но баща е все пак баща.

Мина време, Максим завърши училище и вече учеше в университет, когато един ден се върна с момиче и каза:

— Тате, това е Юлия. Ще живее с нас — и я заведе в стаята си.

За Матей това беше пълна изненада. Сега в апартамента щяха да живеят тримата. Той само сви рамене и тихо каза:

— Щом е така, да е така. Няма какво да се прави, ще трябва да се слага вечеря — и отиде в кухнята.

Юлия влезе с усмивка и каза:

— Матей Семенович, дайте да приготвя аз вечерята.

— Е, защо, Юлия? Аз съм свикнал.

— Е, свикнете да не сте. От сега нататък в кухнята аз ще командвам. Но ако ви е приятно, може да помагате — каза тя с толкова добър и нежен глас, че Матей дори малко се изчерви. — Айде, вървете, гледайте телевизия или там каквото искате, аз ще ви повикам.

Матей, седнал пред телевизора, мислеше за Юлия.

— Облечена семпло, без грим, косите й прибрани гладко назад. Не прилича на онези нагласени кукли, но е симпатична, мила. Някак странно е, че Макс, който е толкова високомерен и надменен, й е обърнал внимание. Навярно има нещо специално в това момиче.— Мъже, елате да вечеряте — чу се гласът на Юлия.

Матвей стана от дивана, Макс излезе от стаята си, където беше потънал в компютърни игри, и двамата се отправиха към кухнята. Вечерята на Матвей много му хареса, усещаше се, че е направена с женска грижа.

— Благодаря ти, Юлия — каза той, благодари ѝ искрено, а синът само кимна с глава и се прибра обратно в стаята си. Юлия започна да мие чиниите.

С появата на Юлия в техния дом стана по-живо. Преди вечеряха мълчаливо или си разменяха по няколко думи, след което всеки се оттегляше в своята стая. А сега седяха дълго на масата и разговаряха. Макс винаги беше първият, който ставаше, защото страстта му към компютърните игри беше непреодолима. А Матвей и Юлия оставаха да говорят. Тя знаеше много интересни неща; понякога той се чудеше как младо момиче, с двадесет години по-младо от него, има толкова широки познания.

Макс прекарваше почти цялото си свободно време с игри, докато Юлия имаше желание за разходки и общуване. Канеше го на кино, на кафе или просто на разходка в парка, но беше почти невъзможно да го убеди да стане от компютъра. Това често го нервираше.

— Остави ме на мира — понякога ѝ отговаряше грубо, което нараняваше Юлия.

Матвей виждаше всичко това и се притесняваше:

— Дори не знам какво да правя с него. Само игри са му в главата, нищо друго не вижда около себе си. Така ще пропилее живота си. Аз вече не мога да го променя, възрастен мъж е.

През това време Юлия стана като част от семейството. Матвей я съжаляваше, застъпваше се за нея, когато синът ѝ отговаряше грубо. Харесваше му като човек и като потенциална снаха. Беше интересна, умна, образована и отлично се справяше в кухнята. Уважаваше Юлия и принципите ѝ, те му бяха близки, сякаш споделяха едни и същи ценности. А Юлия се държеше достойно.

След известно време, един ден, когато Матвей се върна от работа, завари скандал между Макс и Юлия.

— Събирай си нещата! Няма повече кракът ти да стъпва тук. Казах ти това още в началото на нашите срещи, но ти реши да го пренебрегнеш. Сега можеш да си тръгнеш, накъдето поискаш…

— Какво става тук? — тревожно попита бащата.

Юлия плачеше, докато събираше вещите си в куфар. Макс, обърнат с гръб, седеше пред компютъра си, а вратата към тяхната стая беше широко отворена.— А нищо! Не се бъркай в чуждите работи! — рязко отговори синът на баща си.

— Как така не са мои? Накъде ще тръгне Юлия по тъмно? Мисли ли изобщо с главата си?

— Няма нужда, Матвей Семьонович, не се карайте със сина си. Така или иначе ще си тръгна. В общежитието ми пазят мястото.

Юлия си тръгна, а в апартамента настъпи тишина. Животът отново тръгна по обичайния си път, както беше преди нея. Матвей, връщайки се вечер от работа, все чакаше, че внезапно вратата ще се отвори и от кухнята ще излезе Юлия с добрата си усмивка.

— А аз всичко съм приготвила, хайде на масата.

Мина месец, после още един, но Юлия не се появи, а Матвей не искаше да пита сина си. Тайно няколко пъти отиде до института, дори си спомни как Юлия беше споменала за приятелката си Олесия, с която деляха една стая. Накрая намери Олесия — знаеше, че Максим учи в една група с тях.

— Аз съм бащата на Максим. Олесия, не знаеш ли какво стана между него и Юлия, и къде е тя? Искам да разбера как е, жал ми е за нея.

— Та тя не учи вече, върна се на село — каза приятелката.

— Как така на село? Защо? Зарязала е следването? Какво е станало с Макс?

— Ох, страх ме е да кажа излишно нещо… Ето адреса на Юлия, простете. Повече не мога да кажа, тя сама ще разкаже всичко.

В един почивен ден Матвей тръгна към село „Брезово”. След като намери правилната къща, почука. Вратата отвори възрастна жена.

— Здравейте, тук ли живее Юлия?

— Здравейте, млади човече — приветливо каза жената. — Влизайте.​От стаята излезе Юлия, леко пребледняла и с корем, който вече ясно си личеше.​

​— Юлия! Очакваш бебе? Какво се случи с Максим?​

​— Това, което виждаш, — каза тя, сочейки към корема си, — той се отказа от детето. Постави ми условие: ако прекъсна бременността, ще живеем заедно, а ако не, тогава да не искам да ме вижда отново, никога и никъде. Направих своя избор и затова живея тук.​

​— Юлия, Юлечка, винаги съм знаел, че си умно момиче. Постъпила си правилно, та това е щастие — ще имам внуче, ще стана дядо. Вярно, още не съм стар, но как ме зарадва… А сина си явно съм прекалено разглезил. Живях заради него, това е моя вина. От дъното на сърцето си те моля — извини ме за сина ми. Но внучето, или внучката, няма да изоставя. Хайде, приготвяй се, имам ключове за една квартира — мой приятел замина за дълга командировка, аз я наглеждам, поливам цветята. Ще ти помогна, ще се преместиш, ще минеш на задочно обучение, ще се справиш.​​

​​Юлия не мисли дълго. Макар да ѝ беше жал да зареже университета, тя прие предложението. Роден е Антон. Матвей всеки ден след работа бързаше при тях, помагаше с внучето, разхождаше го, дори го приспиваше, а къпането беше изцяло негово задължение — Юлия само му помагаше. Той вършеше всичко умело и сръчно, което учудваше Юлия.​

​Максим дори и не подозираше, че Юлия все още живее в града. Водеше различни момичета в апартамента си, но никоя от тях не оставаше дълго. Връзката между него и баща му замря; комуникацията се състоеше главно в мълчание.​

​Вечер Юлия переше и простираше бебешките дрешки, докато слушаше как Матвей разказва приказки на Антон, а понякога дори пееше песни. А един ден всичко беше тихо. Тя влезе в стаята и видя, че Антон и дядо му спят гушнати нос до нос. Матвей отвори очи.​

​— О, Юлечка, извини ме, задрямал съм. Не разбрах, кой кого е приспивал.​

​— Няма нищо, Матвей Семьонович, много труд ви даваме. Цял ден се трудите на работа, а вечер с нас… Наистина сме ви натоварили.​

​За Матвей радостта се криеше в общуването с Юлия и малкия Антон. Минаха осем месеца от раждането на детето. Те вече бяха станали негово семейство. А Максим все така не знаеше какво се случва; той си имаше свои грижи. Веднъж, в почивен ден, Матвей се приготвяше да посети Юлия, когато видя, че синът му събира куфар.​

​— Макс, накъде с тези куфари? Да не си се изнасяш от апартамента? Или ново момиче се е появило?​

​— Не. Заминавам завинаги при майка, — отговори той, наблюдавайки реакцията на баща си.​

​— При майка си? В чужбина? Ами университета? Имаш още две години да завършиш!​​— Не се притеснявай за мен. Майка ми се обади и каза, че е време да се преместя при нея. Мъжът й си отиде от този свят, почина, погреба го. Той й остави голямо наследство, а сега тя е пълновластна господарка и ме повика при себе си. Ще въртим заедно милионите му. Казва, че й е трудно сама. Така че, татко, довиждане. Не знам кога ще се видим. Живей, както пожелаеш.

Максим звучеше радостно и баща му разбра, че синът му е същият като майка си – парите са приоритет, а нищо друго не е от значение.

— Е, какво пък, синко, на добър час. Изглежда майка ти иска да се реабилитира за това, че те е изоставила заради пари. Добре, жив и здрав бъди.

Максим беше щастлив – животът му оттук нататък щеше да бъде съвсем различен, нямаше да се тревожи откъде да вземе пари за момичета. А там, с майка си и с нейните пари, щеше да има пълна свобода. Сбогува се с баща си и замина.

Матей разказа на Юлия, че синът му заминал при майка си без капка съжаление и изоставил университета. Разхождаха се с Антон в парка. Вечерта дядото приспиваше внука си, а Юлия беше отишла в кухнята. Когато Антон заспа, Матей излезе от стаята и се приготви да се прибира. Хвърляйки якето на рамо, изведнъж срещна погледа на Юлия и чу:

— Матей, може би ще останеш? Сигурно си уморен от това да се движиш напред-назад. Ако, разбира се, нямаш нищо против — бузите й поруменяха, а тя добави, — не си мисли, че те притискам…

— Какво говориш, Юлия, няма абсолютно никакъв проблем, дори напротив — каза той бързо, като свали якето и обувките си. — Отдавна мечтая за това, но постоянно се страхувах, че ще разваля нещата. Нямах смелост да ти кажа. Боях се, че няма да ме пуснеш дори на прага, а без Антон вече не си представям живота си… и без теб, разбира се — казваше развълнувано Матей, като я притисна силно към себе си.

— Как бих могла да не пусна на прага любимия си мъж? Сърцето ми отдавна е отворено за теб — прошепна тя и го целуна по бузата.

Скоро Матей и Юлия се ожениха и се преместиха в собствено жилище. Измина още време и им се роди прекрасна дъщеря, сестра на Антон. Всичко при тях вървеше прекрасно. Матей и Юлия бяха щастливи и дори забравиха, че имат двадесет години разлика във възрастта, но това съвсем нямаше значение.

Дереккөз

Животопис