Рано сутринта, пред къщата на село, която бе наета от зоотехника Прохоров, спря голям бял чуждестранен автомобил. Прозорецът изскърца, завесата бе дръпната, но никой не излезе да посрещне гостите.
Шофьорът – дама в скъп бял костюм и сандали на токчета, с видимо отвращение докосна градинската порта.
– Иван! Ще стоя ли дълго тук? Престани да игнорираш майка си!
На вика се показа глава през прозореца на съседната къща. Млада, поддържана дама, съвсем не отговаряща на образа на майка на простоватия и непретенциозен към външния си вид Иван Фьодорович.
„Чак страшно интересно! Да не е любовница от града?“ – помисли си съседката. Иван беше изключително тих съсед – идваше късно, тръгваше рано, и не водеше момичета у дома. А сега има материал за клюки и догадки за цял месец напред.
Вратата на верандата се отвори широко, и на стъпалата се появи Иван. Смачкана, износена тениска, джапанки на бос крак, разрошена рижа коса след сън.
– Здравей, мамо. Нещо случило ли се? – попита той, опитвайки се с пръсти да среши рижата си брада и да приглади бъркотията на косата си. На вид изглеждаше не повече от 25 години. Брадата и мустаците се опитваха да му придадат сериозност, макар пухкавите бузи с руменина да го правеха по-детски.
– Ще ме поканиш вътре? Или ще говорим навън като непознати?
– Ела, разбира се. Само дето вкъщи е разхвърляно. Седмицата беше тежка. Кравите избягаха и се натъпкаха с детелина след дъжда. Надуха се половината стадо. Представяш ли си, вечерта ме извикаха, а те като дирижабли влязоха в обора. Вече трети ден хвърча като полудял. Две крави едва не ги загубих. Промиване правих, пробождания също, но нищо не помагаше. Вече си мислех, че прощавай премия. А днес рано сутринта – хоп, появи се дъвченето. С две думи, на разсъмване си легнах най-накрая – каза Иван, потискайки прозявка, горд с малкия си, но значим подвиг като зоотехник.– Кафе искаш ли? Само разтворимо имам, честно казано.
Майка му гледаше с ужас бедната обстановка на селската къща, големите гумени ботуши и гуменото палто, пропито с аромат на тор, оставени в коридора.
– Полудял ли си? На какво си размени блестящото си бъдеще? Просто не мога да повярвам. Най-добрият възпитаник на академията сега дава на кравите да преживят. Ваня, моля те като майка – върни се. Погребал си се тук приживе. Какви награди, боже мой! С тази твоя заплата няма да можеш да си позволиш дори кафе в прилично заведение. А как си облечен? Погледни се! Приличаш на клошар с тези дрипи. За кого те отгледах? Това е срам и позор, ако някой разбере. Няма да ни подават ръка никога повече. По-добре да беше празен богаташ, – тя накрая се разплака силно и започна да избърсва размазания си грим с дантелена кърпичка.
– Мамо, запознах се с една невероятна жена – с усмивка започна Иван, наблюдавайки как събеседницата му преиграва.
– Представяш ли си, тя може да прави борш с мляко. А какви пирожки с киселец прави… Вкусотия. Мисля, че ще се оженя тук. Нали нямаш против да взема бабиното годежно пръстенче? Или да изчакам заплата? Всичко ново за новия живот, нали?
– К-какво пръстенче? – От рязката смяна на темата и такива новини, майка му започна да заеква, гледайки с широко отворени очи издевателстващия си син. – Ваня, какъв годеж? Ти вече си сгоден!
– Това не важи. Беше отдавна, в миналия живот, преди да ме изгоните от вкъщи. А сега е съвсем истинско. Светочка е прекрасен човек. Работим заедно.
– В краварника? Синът на Фьодор Прохоров, най-големият фармацевтичен магнат, и краварка? Да, разбирам, отмъщаваш ни. Баща ти малко избухна. Той винаги е бил против ветеринарната медицина. Но толкова ли щеше да е трудно да отстъпиш веднъж? Защо този безполезен спор?
Иван вдигна длан срещу майка си, предостерегавайки я и опитвайки се да я спре. Но жената, в краен шок от това, което беше видяла и чула, не можеше да бъде спряна дори от влак брониран с броня.– Да, и аз бях неправа. Мислех си, че ще си изкараш яда и ще се върнеш! Откъде у теб толкова инат? Хайде, признай си – това е чисто младежко упорство! Отстъпи, нека баща ти спечели и да се успокои. Ще се върнеш у дома и всичко ще бъде, както преди! Трудно е да те гледаме такъв!
– Добре, да речем, че спорът ни не е бил глупав. Всичко беше сериозно. От години получавам образование и живея със свои пари – точно толкова дълго, колкото прекарах да уча за професия, която никому не беше нужна. Не използвам бащиното име, кредитната му карта, парите му, връзките и познанствата му, и изобщо нямам нищо общо с вашето семейство. След пет години, ако успея да се утвърдя в обществото и да стана уважаван човек, баща ми ще поднесе публични извинения и няма да поставя никакви изисквания за брак.
Мина една година. Засега всичко върви нормално. Имам договор за три години. Уважението на обществото също си спечелих. Мога да предоставя препоръки. Имам подслон – живея под наем, но след година ще мога да си купя жилище. Живея със собствени средства, както виждаш. Пазарувам с налични, картата не я ползвам. Дори си намерих годеница. Остава само да официализираме отношенията ни.
А това, че баща ми ми е затворил всички възможности в Москва, не е страшно. Трудностите изграждат характера – така казваше дядо. През времето, когато обикалях интервюта в клиники, научих много неща със собствен ум. Така че, мамо, всичко е наред, предай му това. На сватбата няма да ви каня, ще бъде скромна, селска, без излишен разкош, но ще ви пратя снимка.
– Каква сватба! Осъзнай се! Ние със Щварц вече подписахме предварителен договор. Това е сделката на века – да обединим тези две направления под една ръка! Разбираш ли какво говориш? С твоето упорство ще ни оставиш без нищо. Анжела е идеалната партия! Има образование, добри маниери, външност, фигура, зестра!
– Мамо, спри – в гласa на Иван, който дотогава говореше спокойно, се чу раздразнение, което не можа да сдържи. – Вашата Анжела е глупачка. От 13-годишна ходи по хирурзи, за да си оправя външния вид. Устните ѝ вече са по-големи от гърдите. Дипломите ѝ татко ѝ ги е купил, а сега и жених се е захванал да ѝ купи. А вие се хванахте на това. Той е хитрец, какъвто рядко се среща. Ще ви разори, ще ви сдъвче и изплюе. Остави тази идея. Знаеш ли, ако трябва да съм откровен, някъде дълбоко в себе си дори съм благодарен на баща ми. Тук ми харесва. В началото беше трудно – без топла вода, удобства и готвачка. Не можех да пера, не можех да чистя.
Нито дори първото си яйце не можах веднага да изпържа, но по-късно разбрах, че това не е най-важното. Мога да се върна в нашия затворен свят на прислуга, полети, ресторантска храна и удобства, но съм го надраснал, мамо.
Не ми трябва нищо от всичко това. Облечи се така, дръж се прилично, усмихвай се, не говори излишно. Не си струва. Моята стара НИВА ще мине там, където всяко скъпо SUV ще се затрие, яйцата трябва да се ядат направо от тигана със сланина, а разходките – да бъдат в гората. Ще постигна всичко сам, с помощта ви или без нея.
През изминалата година нейният син не само беше отслабнал и загубил пухкавото си лице, но сякаш и пораснал. Иван, който изглеждаше по-уверен, с горящи очи активно защитаваше своята истина, вместо да се шегува и забавлява, както при последните им срещи. Докато размишляваше как да върне заблудения си син у дома, тя загуби нишката на разговора.Иван обаче продължи да разказва на майка си:
– Запознах се тук с какви ли не хора! Само Акимич да видиш. Кой би предположил, че един старец, алкохолик цял живот, ще улови щастието си в края на дните – та той стана блогър! Сега нашето село само туристи не го навестяват, то и тях сигурно ще открием скоро! Тук хората са истински, разбираш ли? Нужен съм им. Аз. Лично.
Иван Фьодорович – човек с диплома, специалист. А в Москва най-много да седеше като помощник на баща си или, в краен случай, да лекуваше йоркита и да кастрираше котки. Кажи на баща ми – остават четири години. Ще го чакам. И да се приготвя с речта си!
На вратата се почука.
– Иван Фьодорович? Не сте заключили тук. Трябва да видя прасето. Легна си снощи и не може да стане. А има 12 прасенца. Страх ме е да не стане беля. Донесох ви тутманичета, както обещах, и малко мляко.
На прага стоеше млада жена – силна като войн. С една глава по-висока от самия зоотехник. Стройна, с риза, която пука по шевовете – дали от въздишките й или от войнствения ѝ облик.
Такива пропорции, че дори някоя звезда трудно би си ги позволила. Остави термоса с храна до прага, преметна плитката си назад върху рамото, застана, заигра се с края ѝ и премигна с огромните си очи. Нос като картофче, бузи зачервени, а луничките поразени от слънцето блестят. Истинска матрьошка.
– Светле, колко пъти съм ти казвал, наричай ме Ваня, Ванюша. Защо това официално обръщение? Ето майко, запознай се, това е Светла, за която ти разказвах.
Майка му не издържа на този фарс със селската доячка Светла, блъсна вратата и излетя навън, кънтейки от негодувание. Иван я последва, носейки дизайнерската ѝ чанта, забравена в антрето.
– Мамо, забравила си – му я подаде при колата и тихо, почти шепнешком попита:– Помниш ли къщата на дядото? Продадахте я, след като вече ги нямаше нито него, нито баба. Нали там израсна? Май беше по-голяма от моята? Как ме водеше на реката да ловим шаранчета, а аз загубих ботуша си, и целия път обратно пътувах на гърба на дядо, а ти ми се караше. Шаранчетата после на котката дадохме. Там растяха онези ябълки, толкова вкусни, никога повече не съм ял толкова сладки. Помниш ли, мамо?
– Помня, сине. Всичко помня. По-семпла беше нашата къщичка, отколкото сегашната ти – отвърна изморената да се бори жена. – Пази се, обаждай се понякога – и целуна по челото своя несръчен син.
Иван се върна в къщата, замислено обу ботушите си и погледна посетителката.
– Ваня, – плахо каза новоназначената годеница. – Какво беше това?
– Обзаложихме се, а ти помогна да спечеля. Благодаря ти, Светлана. Хайде да видим твоята свиня.
