— Спя с мъжа ви!
Вратата се оказа незаключена и в апартамента влезе красива жена на високи токчета.
Дори не си направи труда да ги свали.
Стоеше в рамката на вратата, между хола, където поливах цветята, и антрето.
За миг я я оцених: висока, впечатляваща брюнетка с безупречна фигура.
Аз изглеждах много бледо в сравнение с нея.
И, честно казано, се почувствах объркана.
Какво трябва да ѝ отговоря?
Какво изобщо се казва, когато разбираш, че мъжът ти изневерява?
— И? — не намерих какво друго да кажа. Сигурно всичко ми беше изписано на лицето, защото брюнетката разтегна устни в усмивка.
— И искам да го пуснете. Стига сте се правили на жертва и държали мъж, който не ви иска.
— Държала? — вероятно изглеждах изключително глупаво.
— Как иначе да го нарека? — брюнетката се настани бързо, мина по меката настилка на килима с обувките си, сякаш беше у дома си, и се облегна удобно в креслото. — От колко време сте заедно?
Девет години? Той никога няма да ви остави, защото се чувства задължен към вас.
— Единадесет, — все още се намирах в състояние на шок. Сякаш това беше сън, който всеки момент щях да прекъсна, като се събудя.
Но не, не може да бъде, нима любовниците просто ей така влизат в дома на хората?
А и, говорим за моя Борис, той не би направил такова нещо, нали?
С какво би могъл да го хареса някой като тази жена?
Не е заможен, обикновен офисен работник със средна заплата, грижовна майка наоколо и някои спестявания в банката.
Но такава сума ли би привлякла подобна привлекателна дама?
Съмнявам се.
На нея ѝ трябва нещо друго…
Моят съпруг?
— Какво значение има? Вие изобщо не ме слушате, нали?
— Слушам…
— Ще го пуснете ли?
— Защо ви е той? — сега вече се убедих, че това е просто сън, затова реших да мина в нападение.
Трябва да уточня, че по природа съм спокоен човек и няма да се боря за мъж, който ми е изневерил.Но нали съну е време, когато можеш да бъдеш по-смел?
– Ти си красива, успешна. А моят мъж…
Той е обикновен, няма нищо особено в него.
– Тогава го пусни, а аз сама ще реша какво да правя с него.
– Можеш да го вземеш – изтървах.
Изправих рамене, върнах каната с вода обратно на перваза.
– Вземи го още сега. Аз ще си събера нещата и до вечерта няма да ме има тук.
Бързо преминах в хола, взех ключовете от апартамента и ѝ ги подадох.
– Ето ключовете. Напоследък се прибира късно. Макар че… за какво говоря…
Сигурно се е срещал с теб…
Тогава ще дойде около седем. Обича топла вечеря и тишина в дома.
И още, утре ще дойде свекърва ми.
Раиса Павловна ѝ е името, бъди милостива с нея.
Затворих се в спалнята, която все още беше моя, извадих куфар изпод леглото и започнах да се събирам.
Как навреме започна отпуската ми, и премията дойде тъкмо навреме.
Отдавна исках да си почина, но мъжът ми винаги беше против – работа, заетост, а и с мен му било скучно.
Събрах всичко, погледнах за последен път спалнята.
Всичко тук беше мое, всеки детайл аз избирах сама, стараех се да направя обстановката красива и уютна. Може би успях.
С високо вдигната глава излязох от спалнята.
Но брюнетката я нямаше в хола. Видимо си беше тръгнала, а аз за нищо се правя на горда и независима.
С lowered глава си припомних нашия съвместен живот.
С Боря се запознахме в парка, дълго се срещахме – пееше ми песни с китара, канеше ме на кино и в кафета.
А след година ми предложи брак. Всичко беше нормално: дом, работа.
Само свекървата често ме тормозеше. Но аз съм неконфликтна, в много неща си затварях очите, правех се, че не забелязвам.
Боря дори се шегуваше, че ме обича, защото умея да се разбирам с майка му.
– Ти си първата, която намери общ език с нея – прегърна ме тогава още мъжът ми.
– И много ли бяха? – питах на шега, а всъщност не исках да чуя отговора.
Но Боря говореше съвсем сериозно.– Много, Ритке, много. Майка ми отхвърли всички, помогаше им сами да си тръгнат.
И те бягаха от мен.
Но щом те срещнах, веднага разбрах, ти си моята съдба. И веднага разбрах, че ще си паснеш с майка ми.
– Жена за майка си ли избираше?
– В някакъв смисъл.
Може би някой би се обидил от такива думи, но не и аз. На мен всичко ми беше наред.
Мъж работлив, свекървата също беше сравнително адекватна.
Само едно ни липсваше винаги – деца. Може би точно това изигра лошата шега. Заради това Боря намери друга.
Историята беше стара, винаги я помнех със сълзи на очи.
Децата започнахме да планираме веднага след сватбата. Аз, както и Боря, и майка му, искахме деца, много деца.
Да тичат малки крачета по голия под, отвсякъде да звучи детски смях.
Дори свекървата тогава каза, че съм красива и че децата трябва да приличат на мен.
Запомних този разговор.
Знаете ли, когато се случват такива моменти, когато целият ти свят се срива, се спомня най-приятното.
Е, стига, за какво сега да мисля за това.
Деца Бог не ни даде. По-точно, даде едно, но не се получи.
Бременността беше трудна.
Не успяваха да ме изпишат от болницата и аз вече се връщах с поредното направление.
Първите два триместъра бяха много тежки. Но после изведнъж всичко се стабилизира: и пробите, и общото ми състояние.
Изпратиха ме у дома да изкарам последния триместър.
Колко бях щастлива тогава.
Готвих стаята за бебето, поръчах креватче, постелки, играчки и много, много различни дрешки, пелени, залъгалки, шишенца.
Оставаше месец до раждането. Събудих се посред нощ и повече не успях да заспя.
Нещо не беше наред. Нещо се беше случило. Само че какво?
По никакъв начин не можах да разбера какво точно.
На сутринта отидох в болницата и разказах на лекаря за усещанията си. Тя само махна с ръка.
– Всичко ви е наред. Анализите са добри. Елате след седмица, тогава пак ще погледнем.
– Не, нещо не е наред. Не е… Усещам го.— Обичайно вълнение, така се случва.
Заминах, а вечерта линейка ме закара в най-близката болница. Изгубих детето си.
Повече от година ми трябваше, за да се съвзема. За мен беше страшно тежко да приема новината, че моята дългоочаквана, обичана рожба няма да я има.
Следващата новина на практика ме уби.
— Повече няма да можете да имате деца, последствия от операцията.
Години наред живях с това, опитвах се да намеря вината в себе си.
Не може просто така Бог да ме наказва. Просто така не става. Някъде съм сгрешила, някого съм обидила.
Борис беше винаги до мен, утешаваше ме, успокояваше ме.
— Може би ще вземем дете от дом за деца?
Аз дори не исках да слушам такова нещо. Обикновено избухвах, започвах да викам, обяснявах, че в дома са чужди деца и той предава нас, нашето семейство, нашето дете.
И така останахме сами.
Въпреки че Боря винаги е искал дете, искал е пълноценно семейство.
Виждах как се занимава с децата на приятелите си, как с интерес избира подаръци и как говори.
— Само да имах един син…
Повече не го слушах. Повече се затварях, обикновено се намусвах, обиждах се, че ми напомня.
Тогава свекърва ми, която понякога успяваше да ме изкара от релси, опитваше да говори с мен сърдечно, като жена с жена.
Но разговор така и не се получаваше. Затварях се, мълчах. Не можех да ѝ отговоря, не можех да ѝ се доверя.
Изтърках сълзите от лицето си. Защо изобщо си спомних всичко това? Защо ми е миналото, след като съпругът ми зачеркна всичко?
Той дори не намери смелост сам да ми каже, изпрати нея…
Искаше да видя какъв избор е направил.
Сигурно планира деца, докато възрастта му го позволява…
Станах, доближих се до скрина. Забравих да взема документите.
Извадих албума със снимки, отворих го и пак започнах да си спомням.
Вратата се хлопна. Тръпки преминаха през тялото ми. Време е да си тръгвам, сигурно ефектната брюнетка се е върнала.
— Вече си тръгвам — дори не се обърнах. — Ще взема документите и си тръгвам.
— Накъде? — Борис беше объркан, но аз не го погледнах.
— Ааа, дойде да разбереш как е минал разговорът.
Тя ме убеди, живейте щастливо. Май така трябва да кажа.— Ритка, за какво говориш?
Усмихнах се. Иска да остане праведен, добър.
— Какво значение има, — вече ми стана безразлично да обсъждам всичко това.
Взех куфара и го подкарах към антрето.
Вратата отново се отвори. Ефектна брюнетка застина на прага.
— Ето я избраницата ти, — ми стана противно.
Не можеха ли да ме пуснат да си тръгна спокойно? Защо ми беше този театър?
— Извинявайте, — брюнетката ми протягаше ключове. — Много ми е неудобно, объркала съм апартамента.
Боря стоеше зад мен, явно не разбирайки какво става.
— Това някаква шега ли е? — и аз не разбирах какво става.
— Простете, моля, трябваше ми петдесет и четвърти.
Там живее Константин, жена му е… мегера. Много се срамувам…
Сега на мен ми стана смешно, смеех се и плачех едновременно.
Борис ме гледаше като луда. Той се приближи до брюнетката, взе връзката ключове и каза.
— Момиче, Костя не е семеен, работим заедно.
Брюнетката кимна, извини се отново и излезе.
А аз останах в средата на коридора, с насълзени бузи.
— Тя каза, че ти…
— И ти ѝ повярва, — съпругът ми се приближи и ме прегърна.
— Разбира се, че повярвах, какво друго ми оставаше, — опрях се на рамото му и заридах, от обида, от спомени.
Успокоих се, съпругът ми наля горещ чай и ми даде шоколадче, което бил купил, преди да се върне вкъщи.
Погрижил се, искал да зарадва.
— Боря, хайде да осиновим дете от дом за сираци? Нека утре да отидем да подадем документите, — най-накрая се осмелих да предложа.
Автор: Анна Субботина
