На работа Ксения дойде разстроена, предния ден се беше развела със съпруга си. Колегите ѝ знаеха всичко и, виждайки я, че не е на себе си, загубена някак, я окуражаваха, както можеха:​

— Ксюшо, какво толкова се е случило, че си се развела с мъжа си? Нищо страшно — нито си първата, нито ще си последната. Ти си силна и ще отгледаш синовете си. А съпругът ти още ще съжалява. Важното е да не падаш духом, – казваше ѝ Катя, която вече пет години също беше разведена.​

— Катя е права, — включи се Лера. — Мъжете какви са, ако видят, че жената страда след развода, не е на себе си, радват се, мислейки си, че без тях не може. А ако видят бившата си поддържана, весела — тогава на тях им става зле. Ядосват се, че и без тях може да се живее добре. Така че, Ксюшо, дръж опашката си вдигната и всичко ще е наред!​

Ксения се съгласяваше с колежките си, но в душата си мислеше:​

— Лесно им е да говорят отстрани, а как ще живея аз с двама палавници на една заплата? И те обичат баща си… Ще трябва някак си да свикна.​

С мъжа си Ксения се разведе след десет години семеен живот. Веднъж Андрей се прибра от работа и ѝ каза:​

— Оставям те и отивам при друга жена. Нямаме семейство, не те обичам. Нещо се случи, разлюбих те.​

— Вероятно си намерил някоя младичка, затова се дърпаш натам, ти си като всички мъже…​

— Не, не е младичка, отивам при жена с две деца.​

— Е, разбира се, своите деца изоставяш, а чуждите ще възпитаваш. Хайде, пътя ти е ясен, повече не се връщай, дори и да се надяваш, че ще те приема. Няма да ти простя, — опитвайки се да запази самообладание, каза жена му, но си мислеше, – няма да види сълзите ми, предателят.​

Сълзите дойдоха по-късно, когато той затвори вратата и си отиде със своите вещи. Когато малко се успокои, тя си мислеше:​

— Как можа така? Моят мъж замина при жена с две деца, чийто мъж също я е изоставил заради друга. Просто изумително как всички сме в еднакво положение. Но жената, при която отиде Андрей, трябваше да разбира колко е трудно да останеш сама с две деца. И това не я спря, въпреки че и тя беше в същото положение. Не мога да си обясня защо ѝ трябваше да разруши чуждо семейство. Нима нямаше свободни мъже? А сега живеем в един и същи квартал и децата често срещат Андрей.​

На Ксения не ѝ оставаше време да мисли за себе си, да седи и плаче. Тя трябваше да се грижи за синовете си. Баща им, откакто си тръгна, нито веднъж не се обади да попита как са без него. А тя не знаеше какво да каже на децата. Веднъж го срещнаха на улицата и дотичаха при него:— Тате, тате, — вечерта го чакаха да се прибере у дома.​

​Ксения дълго разговаря с тях онази вечер, опитваше се да ги отвлече от мислите за баща им, но те все пак го чакаха. Нервите на Ксения не издържаха и на следващия ден тя се обади на бившия си съпруг:​

​— Можеше поне да посетиш децата или да излезеш с тях. Ако не искаш да виждаш мен, ще ги изпратя да се разходят с теб. Нали се разведе с мен, а не с децата. Можеш да ги посрещнеш след училище, те не са виновни, че си намерил друга. Как да им обясня всичко това?​​

​​Но Андрей търпеливо я изслуша и без да отговори, затвори. Тогава Ксения окончателно разбра, че децата не му трябват. Минаваше време. Детето постепенно свикна да живее без баща си, вече не го споменаваха, а дори и да го срещнеха на улицата, подминаваха.​

​Разбира се, Ксения се стараеше и отвличаше вниманието на децата. Когато имаше свободно време през уикенда, ги водеше някъде. В парка, в киното, на детски изложби. В студените дни оставаха у дома. Ксения виждаше, че децата тъгуват, затова ги занимаваше с нещо. Понякога приготвяха нещо заедно.​

​​— Правете каквото искате с тестото, каквото ви дойде наум — казваше тя.​

​Момчетата се стараеха, правеха различни животинки, кубчета, топки. А после, когато всичко се изпичаше, търсеха своите „произведения на изкуството“, хапваха ги и черпеха мама и един друг. На Ксения ѝ беше тежко, жалеше за децата, но трябваше да продължи напред и да възпита синовете си. Поне в училище се учеха добре и не правеха бели, учителите никога не се оплакваха, дори ги хвалеха на родителските срещи.​

​Една зимна вечер Ксения бързаше към къщи, когато близо до блока се подхлъзна и падна. В същия момент до нея се притече някакъв мъж и ѝ помогна да стане. Тя видя, че той излезе от спрялата наблизо кола. Пакетът ѝ с хранителни продукти стоеше отстрани, но не се беше скъсал. Той го вдигна и ѝ го подаде.​

​— Добър вечер — поздрави я дружелюбно.​

​— Каква ти добра, щом паднах — каза недоволно тя, но навреме се усети и отговори възможно най-вежливо: — Здравейте и благодаря Ви.​

​Мъжът, явно забелязвайки, че я боли кракът, видя, че тя се намръщва и потърка коляното си:​​

​​— Мога ли да помогна, как е кракът Ви?​

​— Не знам, но мисля, че всичко е наред, най-важното е, че няма счупване. Боли малко, но това е от удара.​​— Мога ли да ви закарам? — не се отказваше мъжът. — Хайде, не се притеснявайте и не се страхувайте от мен. Казвам се Кирил. Случайно се оказах тук, а може би не съвсем случайно, може би знаех, че ще паднете тук — опита се той да се пошегува.

Ксения леко се усмихна:

— Не, благодаря, ей там е къщата ми, аз живея тук, така че ще се прибера сама. Не се тревожете, Кирил, аз съм Ксения. Довиждане.

Тя тръгна към дома, леко накуцвайки, а Кирил я гледаше, докато тя не изчезна във входа.

След два дни Ксения се прибираше от работа и отново видя Кирил. Той стоеше близо до входа й с букет в ръце и усмивка на лицето.

— Надявам се, че днес е добър вечер, Ксения?

— Добър е, днес е добър — усмихна се и тя.

— В такъв случай това е за вас — той й подаде букета.

— Благодаря, разбира се, но по какъв повод?

— А не е по повод, просто за настроение. Нещо ми домъчня и си казах, че ще ви посрещна. Да не дава Бог пак да имате нужда от помощта ми — така си помислих и ето, срещнах ви.

— Благодаря, но както виждате, днес вървя нормално, не падам всеки ден — засмя се Ксения.

Думите една след друга ги завързаха в разговор и Кирил я покани на кафе.

— Днес не мога, Кирил. Момчетата ми са вкъщи и не знаят, че може да закъснея. Нека го отложим за утре. Имам двама сина, да знаете… така че помислете.— Добре, нека за утре. Ще те посрещна след работа, къде работиш? И предупреди твоите хора, че ще закъснееш, разбирам напълно… Аз също имам двама… имах…

На следващия ден в кафенето той разказа за себе си.

— Имах семейство – жена и двама сина. Жена ми с децата заминаха за селото през уикенда, а аз не можах да отида, работех допълнително тези дни и трябваше да завърша един проект. Те се връщаха от селото с наш съсед, който живееше там близо до майка ми. Имаше снежна буря, заледено беше и той загуби контрол над автомобила. Изхвърли ги под товарен камион. Загинаха всички мои близки. Това беше преди шест години. Оттогава живея сам – завърши със смутен тон Кирил.

— О, колко много си преживял, как така да изгубиш цялото си семейство наведнъж. Толкова ти съчувствам. Извинявай, че пак трябваше да преживееш и да разказваш това…

— Всичко е наред. Вече свикнах с мисълта. Най-трудното беше през първите три години – не можех да намеря себе си. Сега просто искам задружно семейство. А това е много трудно да се постигне…

— А аз си мислех, че моето нещастие е голямо, защото мъжът ми замина при друга, а тук такова…

Ксения се почувства дълбоко впечатлена от Кирил и съпреживя болката му все едно беше на негово място. Тя си мислеше: „Господи, нека всички са живи и здрави.“

Срещаха се известно време, и Кирил осъзна, че Ксения и нейните синове са шанса му да намери отново семейството, за което мечтае. Синовете на Ксения го приеха добре, вечерите прекарваха с него, и той дори нямаше време да поговори с нея, защото децата го обсебваха изцяло. А това му харесваше, както и на Ксения. Тя с умиление наблюдаваше как синовете й, които така много липсваха на мъжко присъствие, с радост играеха, споделяха новини и преживявания с Кирил.

Настъпи моментът и Кирил предложи на Ксения да се омъжи за него. Честно казано, тя вече очакваше това – не можеше да си представи живота без него.

— Разбира се, скъпи, съгласна съм с удоволствие да бъда твоя жена – зарадва се тя с усмивка, а Кирил също сияеше от щастие.

Времето минаваше, те свикнаха с живота си като сплотено семейство. Единственото, което натъжаваше Ксения, беше, че не можеше да роди дете на Кирил. Но той се отнасяше към нейните синове сякаш бяха негови собствени.

На колегите си тя споделяше:

— Сега ми се струва, че сме живели целия си живот заедно. Все едно бившият ми съпруг никога не е съществувал. Дори понякога ми се струва, че децата са от Кирил.​​Минаха няколко години и, удивително, бившият съпруг се обади след толкова време. Той знаеше, че Ксения е омъжена, с друго семейство. Беше ги виждал няколко пъти с Кирил. Видя и нея – по лицето ѝ беше написано, че е щастлива и това щастие направо преливаше. Бившата му жена сияеше.​

​Ксения вдигна телефона, а бившият предложи да започнат отново. Тя се засмя и отговори:​

​— След като успях да се освободя от цялата тъга, тревогите за децата, успокоих се и очите ми заблестяха от щастие, ти мислиш, че ще се върна при теб? Аз дори бях забравила, че съществуваш някъде. Никога не съм била по-щастлива, отколкото сега. С Кирил имаме истинско семейство. Давно отвикнахме от теб, дори децата не си те спомнят. Намират, че Кирил е техният баща – той заслужи любовта им. На нас не ни трябваш! Ти не си нищо за нас, и недей ни звъни повече.​

​— Но аз… не мога без вас… — започна да говори Андрей.​

​— А ние сме добре и без теб. Сбогом!​

​Може би, ако се беше обадил преди няколко години, щеше да ѝ стане приятно, но не днес. Ксения си припомни как колегите ѝ говореха, че някои мъже, виждайки, че бившата съпруга е щастлива и не страда без тях, не могат да го понесат. А други, дори след развод, продължават да мислят, че бившите им жени си остават техни. Не си представят, че някой друг може да заеме тяхното място и че бившите им жени наистина са нужни на някого.​

​Можете да прочетете и останалите ми публикации.​

​Благодаря, че четете, следите ме и ме подкрепяте. Желая ви успех в живота!​ ​

Дереккөз