Марина се изненада, когато забеляза, че вратата на вилата не е заключена. Влезе и веднага усети, че нещо не е както трябва – на верандата се валяха чужди дрехи с неизправени ръкави. На масата имаше немити чаши и остатъци от храна в чиния.

Марина изпита дискомфорт – у тях не беше прието да се разхвърлят неща или да се оставя мръсна посуда. И изобщо, кой можеше да е тук, след като свекърва й и свекър й щяха да дойдат на вилата чак след седмица, а съпругът й щеше да се върне от командировка утре?

Двамата с него планираха да отидат заедно на вилата през уикенда, след като се върне, но така се получи, че на Марина й дадоха непредвидени почивни дни. Затова тя дойде сама, за да почисти и да направи уют.

От стаята се чуха странни звуци, сякаш някой беше вътре.

И Марина веднага заподозря, че нещо не е наред!

Първата й мисъл беше, че някой се е вмъкнал на вилата, докато никой не е бил тук – може би скитник или някакви тийнейджъри. Имаше запаси – зърнени храни, макарони, консерви в мазето, кафе и чай – достатъчно да не гладуваш! Свекърва й винаги се запасяваше щедро, такъв й беше навикът. С Толия (съпруга си) й се присмиваха, но миналата година, когато реката преля и мостът беше залят, останаха изолирани от света цели две седмици.

Тогава със свекърва си я споменаха с добро.

И тук Марина беше пронизана от друга ужасна мисъл – ами ако Толя изобщо не беше в командировка?

Ами ако е дошъл тук с някоя жена, а Марина – глупачката – е дошла да чисти?Изведнъж Толя седеше ТАМ с НЕЯ, без да диша, и явно чакаха по някакъв начин да се измъкнат незабелязани!

Марина се ужаси от тази мисъл, но после веднага я застигна срам. Каква глупост, те са женени само от две години, а Толя никога не ѝ е давал повод да мисли така. Засрами се и решително отвори вратата — каквото ще да става!

И застина изумена — коя е тази?

На дивана под одеяло дълбоко спеше млада девойка, почти дете. Светла коса, сладък чип нос. Момичето помръдна, уви се по-плътно в одеялото, сякаш ѝ беше студено. Присвивайки сънено очи, тя леко шепна:

— Мамо, ти ли си? Умрях от дъжда и заспах… — Момичето се усмихна сънливо, смежи клепачи и пак потъна в съня си. А Марина изхвърча като стрела навън и за миг дори ѝ се стори, че това не е тяхната къща. Но не можеше тя да сбърка лятната им вила, въпреки че цветът на стените сякаш беше различен. Или пък слънцето така ги осветяваше, че ѝ се привидя?

Главата на Марина се замая и тя седна на пейката до верандата. Но пейка такава у тях никога не е имало!

Тя затвори очи и започна да брои до десет. Това беше нейният стар навик, научен от баба ѝ — когато си много притеснен, затвори очи и бавно преброй до десет.

И всичко ще се оправи!

Марина отвори очи — сега седеше на дървен пън до верандата, който стоеше върху два дънера, прибити от свекър ѝ и Толя. Телефонът в джоба ѝ завибрира — беше мъжът ѝ.— Маришке, защо не отговаряш? Трети път ти звъня, всичко наред ли е? Вкъщи ли си?

Марина се зарадва и със запъване започна да разказва какво се е случило на вилата – в къщата… някакво момиче, всичко е разхвърляно!

— Не може да бъде! — не повярва Толя. — На кого му трябва нашата вила? Ти сигурна ли си, че си видяла това?

— Разбира се, ето я, спи на зеленото канапе, представяш ли си? Повдигна глава, нарече ме „мамо“ без да знам защо, и пак заспа!

Влязох на верандата, после в стаята, о, Толка, но тук наистина няма никого. И нищо не е разхвърляно, Толя, но аз със собствените си очи го видях! На канапето! — гласът на Марина звучеше уплашено.

— Мариш, може би си се претоварила в работата? Защо изобщо си отишла там сама? Да подредиш? Искала си да направиш изненада? Ех, Маринка, може би да се обадиш на татко, да дойде да те вземе? Аз ще се върна чак утре, ще се тревожа за теб. И освен това, забравила ли си, че в хола нашето канапе е кафяво, а не зелено – Толя толкова искрено се притесни за нея, че на Марина отново ѝ стана неудобно за мислите си. Влезе в хола – и наистина канапето беше кафяво. А момичето определено спеше на зелено канапе, колко странно е всичко това!

Марина се върна с електричката в града, страхуваше се да остане сама на вилата. В петък Толя пристигна, а Марина вече почти бе успяла да се успокои. Прекараха страхотни почивни дни заедно. А скоро Марина разбра, че е бременна.

Историята, макар и странна, с времето почти се забрави, почти се заличи от паметта. На Марина дори започна да ѝ се струва, че това не се е случило наистина. Че всичко това просто ѝ се е привидяло по някаква необяснима причина.

Тяхната дъщеря Иришка растеше. Първи клас започна, със плитчици и панделки.Ох — Ирочка вече е на десет години — първи юбилей!

А годините летят, летят като птици!

— Мамо, хайде моите шестнадесет години да празнуваме на вилата, пролет е, топло е вече, става ли, мамо? — предложи Ирочка. — Приятелите ми от вилата ще дойдат, край огъня ще поседим, Митя Назаров ще дойде, може ли, мамо?

— А как ще отидеш? Имаш изпити, а татко чак вечерта в петък ще замине за вилата директно от командировката. А ти искаше да приготвиш нещо там? — Марина си мислеше със задоволство: Господи, каква голяма дъщеря си имаме вече. Учението върви добре, никакви проблеми с нея, истинско златно дете!

— Мамо, ще отида с влака, Митя Назаров ще ме посрещне с колата, вече навърши осемнадесет, има книжка, баща му му дава колата. От станцията е съвсем близо, става ли, мамо? А вие с татко после ще дойдете? — Ирочка изглежда всичко беше обмислила, колко хитро!

— Добре, Митя го познаваме още от детинство, знаем и родителите му, нямам нищо против — Марина също беше доволна, че дъщеря ѝ е толкова самостоятелна.

В петък вечерта, след работа, Марина се втурна към вилата. Ира вече би трябвало да е там, но така и не се беше обадила — сигурно се е заприказвала с Митя. След дъжда слънцето проблесна, навсякъде се раззеленя, колко е красиво през пролетта!

Ирочка дори вратата не беше затворила. Дали е попаднала на дъжда? Дрехите ѝ хвърлени мокри. Чай на масата — недопит.

Марина влезе в стаята от верандата — точно така, явно е намокрена от дъжда, изпила е чай, изстинала е и е заспала! Лежеше на дивана с наситени плетове, свита съвсем като топче!— Мамооо, колко е хубаво, че дойде! Представи си, на Митя му угасна колата, а аз вървях от гарата през гората под дъжда. Промокнах, замръзнах, а после Митя дойде, даде ми чай да се стопля и отиде да ми купи нещо за гърлото. Мамо, той е толкова грижовен, харесва ли ти Митя?… — Иринка все още е сънена, розова, със светла косичка и малко щръкнал нос. Седи загърната в одеяло на зеленото диванче, което тя и Толя си купиха миналата година, понеже старият кафяв вече беше съвсем износен, но дълго им служи вярно.

„Но аз това вече съм го виждала!“ — изведнъж Марина си спомни всичко. Онзи странен ден, звуците в празната къща, скърцането на дивана, спящото момиче със светли коси. Което, полузаспало, като видя Марина, я нарече „мама“! Така значи тогава ми показаха дъщеря ми, за момент ми разкриха бъдещето, а аз се чудех — кое е това момиче! Е, какво да кажа, никога нямаше да повярвам, ако някой ми беше разказал подобно нещо.

Марина се опита да го разкаже на Толя, но той само се засмя:

— Ех, Маришка, моя любов, ти изобщо не се променяш. Все същата най-красивата жена в целия район и все такава мечтателка, каквато беше и преди седемнадесет години!

Марина не настоя за обяснения. Мъжете рядко вярват в такива неща, но тя вече беше абсолютно сигурна, че онзи път е видяла бъдещата им дъщеря, Иринка.

И диванът беше зелен! Зелен!

Има чудеса на този свят, само че не всеки успява да ги види.

Дереккөз