Ленка пееше от радост, разбира се!

Тя вече има апартамент, свой собственен апартамент, без злобната хазяйка, която изключваше тока в единадесет и стоеше над душата ѝ, като изключваше газа под врящата тенджера.

Без да ѝ забраняват да ползва сешоар или преса за коса, за да не се „намотае“.

Не можеше да си взема вана, само душ, веднъж на ден – да избира кога, сутрин или вечер, но Людмила Аркадиевна пак щеше да стои пред вратата и да чука, за да намали водата.

Цяла година живя под натиска на Людмила, която реши, че е наставница на Ленка, и щом навърши осемнадесет, тя убеди родителите си да я пуснат да живее в общежитие.

И това беше тежко изпитание – бълхите и хлебарките бяха дреболии, откраднатият тиган с пържещите се картофи – също.

Съквартирантки, които водеха момчета – е, това вече си беше преживяване.

Търпя една година, а след това се премести на апартамент, след като баща ѝ дойде на проверка и видя хаоса в общежитието.

Разбира се, не ѝ позволиха да остане там и ден повече, и следващите пет години Лена живееше под наем при баба Дуся.

Хубава бабичка – малко странна, но добра.

След като завърши, Лена започна да работи, остана при баба Дуся и спестяваше за първоначалната вноска за апартамент. Мечтаеше за свое място – макар и малко, но свое.

Докато другите момичета тичаха по срещи и харчеха заплатите си за хубави дрехи и модерни чанти, Лена работеше и трупаше пари.

Дори баба Дуся ѝ казваше да си почива, да не се напряга толкова много, но Ленка упорито преследваше мечтата си.

Един ден дойдоха родителите ѝ и баща ѝ ѝ каза загрижено, че са решили да ѝ помогнат – той, мама и баба Льоля.

Баба Льоля беше далечна роднина на баща ѝ – тя никога не беше създавала семейство, работеше като учителка в училище и преподаваше чак до осемдесет и петгодишна възраст. Характерът ѝ беше строг, беше се изпокарала с всички роднини. Единственият, когото слушаше понякога, беше Лениният баща.

А майка ѝ я обичаше много – майка ѝ също беше учителка.

Един ден баба Льоля помоли баща ѝ, когато те с майка ѝ дойдоха с продукти, да ѝ помогне да се настани в старчески дом.

Баща ѝ нищо не каза тогава, но с майка ѝ отидоха, огледаха дома, който бабата беше избрала. После, без да се съветват, приготвиха Ленината стая за използване от старицата.

Така или иначе, дъщеря им живееше в друг град.

Баба Льоля, въпреки почтената си възраст, имаше ясен ум, затова каза на племенника си да не се измъчва от съвестта си – всичко е наред, тя прекрасно знае, че има ужасен характер и може да развали доброто впечатление, което са имали за нея през годините.

Но баща ѝ и майка ѝ настояха да не измисля – така щели да са по-спокойни, шегуваха се, че го правят „за интереса си“, защото имат котка и папагал Кеша. Когато трябвало да пътуват, винаги ги давали на познати да се грижат за тях.

А сега баба Льоля щяла да ги гледа, и те спокойно да пътуват.

Освен това, нямало да се тревожат за храна и бензин – всички заедно щели да се хранят, и никъде нямало да ходят, когато например баща ѝ отиде на риболов, майка ѝ нямало да скучае.Баба Лёля се поколеба малко и накрая се съгласи, радвайки се, че все пак не е сама на този свят.

Тя поживя няколко години с любимите и обичащи я хора, наслади се на любовта им и си тръгна тихо, оставяйки цялото си имущество на племенника си, бащата на Лена.

На Лена лично остави огърлица, която й беше дадена от баба й и старателно съхранявана от баба Лёля, дори в трудни времена тя не я продаде.

Лена прие огърлицата с радост и любов, често й се любуваше, спомняйки си за добрата баба Лёля.

Баща й предложи да продадат апартамента на баба й и да купят на Лена жилище в града, където тя се бе установила, щом толкова й харесва там.

Така Лена се сдоби със своя двустаен апартамент. Жената, която живееше там преди, каза, че „оставя хубава енергия“, а Лена с ентусиазъм започна ремонта, като баща й и майка й често й помагаха.

Лена предлагаше все нови и нови идеи, които баща й търпеливо реализираше.

В крайна сметка апартаментът се преобрази напълно, а майка й реши да промени и техния дом, и Лена обеща да измисли дизайна.

Така Лена се установи в собствения си дом. Постепенно свикна с първоначално чуждия град и го заобича.

На работа Лена се запозна с Катя, с която бързо се сприятелиха. Катя често идваше на гости у Лена.

Един ден Лена й разказа как, когато била малка, излизала на покрива на седеметажния им блок заедно със съседката Женька, за да се пекат на слънце.

– Много яко – каза Катя. – А защо и ние да не…

Момичетата се спогледаха и се разсмяха.

– Само да не ни затворят там, защото веднъж с Женька останахме на покрива до вечерта. Имаше един домоуправител, чичо Миша, беше малко глуховат. Решил да заключи входа. Викали, крещели, но той не чуваше и сложи катинар.

Накрая дочакахме баща ми да се върне от работа. Пристигна по-рано, сякаш усети нещо, и ни освободи.

– Много ли ви се скара? – попита съчувствено Катя.

– Не, – отвърна Лена безгрижно. – Баща ми винаги ме глезеше, майка ми беше по-строга, а той все ме прикриваше от нея. Мама и до днес не знае за много мои белички.

– Ех, късметлийка! А мен често ме наказваха. И аз правех пакости. Виж, защо не попитаме домоуправителя за ключа, за да си пекнем спокойно?

– Добра идея.

Домоуправителят първоначално се съпротивляваше, обяснявайки, че не е позволено и че, ако се разбере, ще си има неприятности. После заговори за безопасността – какво би станало, ако девойките по случайност паднат от покрива?

– Ние сме зрели хора – възразиха девойките. – Просто ще се печем и тихо ще си слезем, никой няма да разбере.

– Хубаво – съгласи се най-накрая домоуправителят, – но без пакости, иначе…И момичетата прекараха половината почивен ден на покрива.

Още няколко пъти взимаха ключовете от чичо Рашид — така се казваше добрият портиер.

Веднъж им се стори, че скръцна вратата към покрива. Заслушаха се, но като че ли нищо. Когато решиха да се прибират, тихичко заобиколиха издатината и видяха възрастна жена, спретната и сресана, която беше седнала, облегната на комина, и спокойно ядеше сандвич.

— А вие коя сте? — попитаха момичетата в един глас.

— Аз? — жената се справи със смущението си, преглътна сандвича и отвърна: — Аз… Аз съм Ирина Борисовна.

На Леночка ѝ се стори, че познава тази жена.

— Вие… Вие сте предишната собственичка на апартамента, нали? — попита Лена с широко отворени очи.

— Да, точно така, вие сте онази сладка девойка, която купи моя апартамент — каза Ирина Борисовна и се изчерви. — Знаете ли, момичета…

И възрастната жена се разплака.

Тя разказа удивителна история.

— Аз сама отгледах Коленька. Мъжът ми избяга, обичайна история — влюби се в друга.

Коленька беше болнаво момче, не се омъжих повторно, всичко правех за моето момче.

Учеше добре — университет, после магистратура…

Работеше, началниците го ценяха, изкачваше се в кариерата си, но с момичетата някак не му вървеше.

Преди пет години Коленька започна да остава до късно на работа.

И после ме запозна с Анжелика.

Анжелика беше скромно момиче, веднага се вписа — чистеше, переше, готвеше, грижеше се много добре за Коленька.

Ирина Борисовна разбра, че вече може да поживее спокойно за себе си.

Коленька отдавна беше купил голям апартамент, но живееше с майка си — така беше удобно.

Сега младите се преместиха в своето жилище, а Ирина Борисовна започна тихичко да живее своя живот.

Идилията не продължи дълго.

Анжела роди Митенька, баба му нямаше насищане на внука, на следващата година Ванечка, а на третата — Сонечка.

Когато се роди Сонечка, младите предложиха на майката да продаде апартамента — все пак живееше при тях, помагаше, защо да стои празен.Ето така Ирина Борисовна се озова в малък ад, както сама каза.

Анжелика се готвеше да се върне на работа, а децата… решиха да ги оставят на грижите на Ирина Борисовна.

Но внезапно се оказа, че Ирина Борисовна се разболяла. Тя бе повалена от високо кръвно налягане.

Лекарите прегледаха възрастната жена, предписаха й лечение и я посъветваха да си почине и да има тишина около себе си. Но откъде да дойде тази тишина, когато вкъщи има трима непослушни дребосъци?

Анжела предпочиташе сама да възпитава децата. Бабата трябваше единствено да готви, да ги храни, да ги преоблича, ако се изцапат.

Да им чете приказки, да ги извежда на разходка, да поддържа ред в дома, да приготвя всичко за завръщането на сина и снахата от работа.

Да възпитава децата, да ги наказва или да ги учи на нещо, на бабата не беше разрешено.

След като нахрани домакините, почисти и измие съдовете, сложи децата да спят и им прочете приказка – защото всички баби четат приказки, – Ирина Борисовна можеше да разчита на свободно време.

– Какво ти е, мамо? – промърмори Коленька, – движението е живот, – когато Ирина Борисовна се оплака от умора и каза, че вече не е на възраст, когато може по цял ден да се грижи за три деца, да готви и чисти. – Мамичко – продължи Коленька, – ти всичко правиш толкова добре! Ям храната, приготвена от грижовните ти ръце. Децата са под надзора на любимата баба, а ние можем да изкарваме повече пари.

– Мамичко, това е чудесно, живеем като едно семейство, можеш ли да повярваш? Кой би могъл да се похвали с нещо такова?

В началото на лятото децата заминаха на море, оставяйки ме с внуците. Мислех, че няма да доживея.

Не, не, те са мои внуци и ги обичам, но съм толкова уморена. Ето, измислих и казах на Коленька, че заминавам за уикенда при приятелка на вилата.

Самата истина е, че се разхождам из града, ходя по музеи и изложби.

– Къде спите тогава? Къде нощувате? – питат момичетата.

Жената се усмихва.

– Ами не спя, все пак е лято. Седя на пейка край реката.

А днес дойдох при моя, вече не мой дом, качих се на етажа, знаете, вратичката беше открехната. Коленька, когато беше малък, обичаше да се крие там, на покрива. Мина ми една шантава мисъл да остана там за през нощта.

– Какъв ужас! – разгневиха се момичетата.

Едва успяха Лена и Катя да убедят Ирина Борисовна да отиде при Лена на гости.

– О, Леночка, вие сте променили всичко така красиво! Каква прелест. Ах, как съжалявам, че тогава послушах Коленька и Анжелика. Ох, не ме разбирайте погрешно…

– А знаете ли какво? Елате при мен – каза Лена.

– Не, не! Ужасно неудобно е.

– Всичко е удобно!- Почакайте, – казва Катя, – а вие продадохте апартамента си и къде отидоха парите? Прощавайте за въпроса.

– Катюшка е добър юрист, – казва Леночка, – не се притеснявайте от нея и не ѝ се сърдете.

– Разбира се, дадох ги на децата, – отвръща Ирина Борисовна, – Коленька каза, че ще вложи половината на мое име с добри лихви, а другата половина – за себе си.

– Бихте могли да купите едностаен апартамент за тази сума – замислено отбелязва Катя.

– А ние ще помогнем с ремонта – с ентусиазъм добавя Лена.

– Но… как така… аз…

– Доверете ми се, не се тревожете.

Само месец по-късно Ирина Борисовна се нанесе в нов апартамент, в същата си стара кооперация.

Какво точно е казала Катерина, когато е посетила Коленька в работата му, никой не знае. Но той дълго се суетеше, като обясняваше на майка си, че ако ѝ е било толкова трудно, е трябвало да го каже. Нали в крайна сметка са си близки хора.

Анжелика пък само се възмути и отказа да общува със свекърва си.

Внуците разпределиха кога ще преспиват при баба си, редувайки се. С времето и Анжелика се примири. Децата бяха записани в детска градина, където ходеха с радост.

Ирина Борисовна и Лена започнаха да си гостуват, понякога да посещават музеи и изложби.

– Не, – казва Катя, – когато остарея, аз ще живея в мой дом. Няма да се поддавам на никакви уговорки, само ще пазя себе си. Как пък ще мога да не спя нощем, да седя на пейката и да се катеря по покривите?

– Точно така, – съгласява се Лена.

Добро утро, мили мои!

Благодаря ви, че сте с мен!

Голяма прегръдка за всички вас!

Пращам ви лъчите на добротата и позитивизма си!

Винаги ваша,

Мавридика д.

Дереккөз