Тя го срещна случайно, докато разхождаше количката. Павел с любопитство надникна в количката и започна да идва все по-често, носейки дребни подаръци за дъщеря ѝ.​

​Когато той предложи: „Ами, може ли да се оженим? Не съм някакъв подлец“, Нина осъзнаваше, че повече го привлича апартаментът ѝ, отколкото любов към самата нея. Но и на това беше благодарна. Ожениха се и нищо в живота ѝ не се промени. Павел си живееше своя живот, прибираше се у дома, когато му хрумне.​

​Но един ден тя забеляза: нещо у него се беше изменило. Задълбочен, разсеян, буташе макарона по чинията и сякаш беше далеч някъде.​

​***​

​Нина мразеше името си от малка. Старомодно, „бабешко“. Когато порасна, майка ѝ разказа, че в младостта си баща ѝ обичал една красива и ярка Нина. Бил влюбен в нея, но тя отхвърлила любовта му и се омъжила за друг.​

​– После срещна мен. А когато се роди ти, те кръсти на нейното име. Никога не можа да забрави първата си любов – казваше със спокойствие майка ѝ.​

​– И ти не му се разсърди?​

​– Не. Той обича теб и мен. А първата любов човек я помни завинаги. И ти някой ден ще имаш такава – приглади майката косата ѝ.​

​– А неговата Нина също ли беше такава грозотия? – възмутено попита детето.​

​– Какви глупости говориш? Помниш ли приказката за грозното патенце? Ако пък толкова не ти харесва името, можеш да го смениш, когато пораснеш. Какво име би искала? – успокояваше я майката.​

​Нина стоеше пред огледалото и повтаряше различни имена, сякаш ги пробваше като нови дрехи. Но нито едно не ѝ пасваше. Нина въздъхна и справедливо реши, че дори с друго име няма да стане по-красива. Нали човекът красеше името, не обратното. А и вече беше свикнала с него.​

​Но Нина дълбоко се съмняваше, че някой би я обичал така, както баща ѝ обичаше неговата Нина. Безцветни, някак неопределени коси, малки тесни очи, остър брадичка. С една дума – грозотия.​

​Баща ѝ обичаше Нина почти толкова, колкото да пийне. След работа често минаваше през евтино кафе, пийваше по нещо и ставаше добър. Задължително носеше нещо на Нина: шоколад, бонбони или играчка. Ако пък не успяваше да купи нищо, просто ѝ даваше пари. Нина спестяваше и купуваше сама каквото си хареса.​

​Когато завършваше училище, баща ѝ почина. Връщаше се вкъщи, а на брега на реката деца си играели. Топката им паднала във водата, и той влязъл да я извади. Изпил бил, удавил се.​

​Майка ѝ го кълнеше, че ги е оставил сами с дъщеря. Как да живеят? На Нина ѝ предстояло да учи, а с какво? Какво бъдеще я чакаше в малкото село?​

​Нина дълбоко скърбеше за баща си. Не искаше да заминава никъде, но майка ѝ я принуди.​

​– Какво ще правиш тук? Замини, може пък да се омъжиш – говореше майка ѝ със съжаление.​

​И Нина замина. Мечтаеше да стане лекар, но къде ѝ беше по силите? Знаеше, че след селско училище едва ли ще я приемат. Подаде документи в медицински колеж. Много ѝ харесваха белите престилки.​

​В стаята в общежитието съквартирантка ѝ беше красивата Марго. Е, Марго беше щедро надарена от Бога с красота. Пищна къдрава брюнетка с кафяви очи, тъмна кожа и ярки червени устни. И фигурата ѝ беше отлична. Нина с нейната нескопосаност беше далеч от нея.​

​Нина често гледаше Марго със завист. А Марго на свой ред се чувстваше като кралица на красотата в сравнение с Нина. Двете се разбираха и сдружиха, такова съседство им беше удобно. Докато Марго не срещна студент от политехническия институт.​

​Нина го видя и изгуби ума си. Как да устои на такъв красавец? Понякога той идваше да вземе Марго от общежитието. А тя, амбициозна, учеше усърдно, мечтаеше да завърши колежа с отличие и да постъпи в медицинския университет. Павел въздишаше и чакаше, докато Марго четеше конспектите си или учебника.​

​– Скоро ли ще свършиш? – нетърпеливо питаше той.​— Иди на кино с Нина. Аз утре имам изпит. — махна с ръка Марго.

Нина щеше да е щастлива да седи с Павел в тъмната зала, потрепервайки от вълнение, но Павел не я канеше. Щеше да поседи, да въздъхне и да си тръгне.

— Какво се държиш така с него? Ако някой ме чакаше така, щях да съм на седмото небе от щастие. — възмущаваше се Нина.

— Защо ти е този? Ясно е, че ще си ходи по други. Момичетата и сега му се хвърлят на врата, а занапред? Влюби се в някой по-простичък, приятелке. — съветваше „добрата“ Марго.

Нина не беше отлична студентка, по-скоро среднячка. Веднъж Павел дойде, а Марго все още не се бе върнала от библиотеката. На масата стоеше тиган с пържени картофи, чиния с кюфтета от кулинарията. И Павел не можеше да откъсне очи от масата.

Трябва да се каже, че Нина пържеше картофките по домашному, със сланина, изпратена от майка ѝ от село. Миризмата беше толкова апетитна, че студентите от целия етаж се стичаха към кухнята. Нина не отделяше тигана от погледа си — обърне ли се, току-виж някой лакомник ги изял.

— Може би ще вечеряш с мен? Марго скоро ще дойде. — предложи Нина, когато видя как Павел преглъща слюнката си.

Младежът нямаше нужда от молби. Ядеше с апетит, а Нина го гледаше с пълно обожание и само за едно мечтаеше — Марго да се позабави още малко.

— Ще станеш страхотна съпруга. — каза Павел най-накрая, след като се насити и облегна назад на стола като комар, напил се с кръв.

Един път в събота Павел дойде за Марго. Ден по-рано бяха се уговорили да отидат на кино. Но майка ѝ се обади и Марго си тръгна за вкъщи.

— Ако дойде Пашката, извини се вместо мен. — помоли тя Нина преди да се качи в автобуса.

В очакване на Павел, Нина приготви поредния си кулинарен шедьовър.

— А пък аз взех билети. — натъжи се Павел, когато разбра, че Марго е заминала.

— Ами, да вървим заедно. — предложи Нина. — Или те е срам от мен? — подразни го тя.

— Какво пък? Изобщо не ме е срам. Оправяй се, ще те чакам навън. — каза Павел и излезе от стаята.

Нина не смееше да повярва на щастието си. Цял час и половина да седи до обекта на своите мечти! А може би щеше дори да ѝ вземе ръката… Тя самата никога не би се осмелила. Бързо се облече, напръска се с парфюм и изтича навън, преди Павел да е размислил.

— Готова съм, тръгваме ли? — усмихна се тя.

— Тръгваме. — измърмори Павел, гледайки Нина със сериозно изражение.

По пътя Нина разказваше разни смешни истории — такива, които се случват на студентите, а и чути от други, без да се притеснява дори да измисля на момента. Павел искрено се смееше. В един момент Нина го хвана под ръка, приятелски. И така остана до самото кино.

Филмът беше интересен, но Нина гледаше екрана с половин око. Тя все чакаше Павел да я хване за ръката, дори му подставяше своята. Но той сякаш не забелязваше. За щастие, във филма се появи напрегната сцена, и Нина го хвана за ръката, преструвайки се, че я е страх. Стисна го здраво и не го пусна до края на прожекцията.

После Павел я изпрати до общежитието.

— Може да отидем в някое кафене? Гладен съм. — предложи Павел.— Ето още. Пари за кафене да харча. У нас вкъщи има сланина, майка ми вчера ми я изпрати. Вку-у-усно! И картофено пюре имаме, и кисели краставички. По-добре и по-вкусно от всяко кафене. Хайде, ще те нагостя. Нина не го попита, просто го поведе към общежитието.​

​Намериха и вино. След обилното ядене и виното Павел се отпусна. Премести се от стола на леглото на Марго и се облегна на стената. Докато Нина миеше съдовете, Павел задряма. Тя тихо изключи лампата в стаята и седна до него. Усетил опора, Павел веднага се облегна на нея, положи глава на рамото ѝ. А след известно време започна да я целува. Вероятно, си помисли, че е Марго. А може и да му беше все едно. Затаила дъх, Нина отвърна на целувката му.​

— Извини, — каза ѝ той на сутринта. — Но на Марго не казвай, нали?​

​Нина не изпитваше угризения, само радост. А и Павел не се терзаеше. Никога не отказваше да бъде с момиче, още повече ако тя самата го искаше.​

​След три седмици Нина разбра, че е бременна.​

— И от кого? — попита Марго.​

— От Павел, — веднага призна Нина.​

— Много си бърза. И кога успяхте? Не си мисли, че ще се ожени за теб.​

​Нина реши, че повече няма да има такъв шанс, и призна на Павел.​

— Чуй, това стана случайно. Справяй се сама, — отговори той.​

​Беше ѝ болно до сълзи, но Нина не заплака, само твърдо каза, че ще роди.​

— Както искаш, — сви рамене Павел.​

​Нина успя да вземе последната си сесия, но за дипломата вече нямаше време. Вечерта я откараха в болницата с контракции. Родила момиченце. При изписването дойде Марго. Донесе ѝ пари и пакет с дрехи.​

— С момичетата събрахме, и Павел го поразтърсих. Ще се прибираш ли у дома? — Нина поклати глава. — Така и предполагах. В общежитието няма да те оставят, затова трябва да наемеш квартира. Намерих една стая, ако искаш, можем да отидем веднага. Собственичката е самотна, дори се зарадва. Взема сравнително евтино. Не всички млади искат да живеят с някого.​

​Може да се каже, че Нина извади късмет. Хазяйката ѝ веднага предложи помощ.​

— Павел даде пари, но за повече не разчитай. Той си има друга, — каза Марго преди да си тръгне. — Аз си отивам у дома. Заради тебе се задържах. — И си тръгна.​

​А Нина се разплака.​

— Спри, ще ти спре млякото, — строго каза хазяйката.​

​Парите бързо свършиха. Но Роза Михайлова се привърза към момиченцето. Не обръщаше внимание на извиненията на Нина, изхранваше я. А после започна да води свои приятелки. Срещу пари Нина ги инжектираше. На възрастните хора често нещо ги боли. С времето Нина се престраши и започна работа в болница, вземаше нощни смени, за да прекарва деня с дъщеря си.​

​Един ден, разхождайки количката, стигна почти до центъра на града. Случайно срещна Павел. Той с любопитство погледна в количката. След това започна да идва, носейки малки подаръчета.​

​Изведнъж Роза Михайлова почина насън. Беше казвала, че няма близки и ще завещае апартамента на Нина, но тя не вярваше. След погребението, докато разчистваше вещите ѝ, Нина намери плик с нейното завещание. Всички подозрения на полицията относно Нина бяха отхвърлени от приятелките на Роза, които я защитиха.​

​Сега Нина живееше в собствен апартамент. Когато Павел се обаждаше и казваше, че ще дойде да види дъщеря си, тя се стараеше да приготви нещо вкусно. Павел все още обичаше да си хапва добре.​Един ден той предложи да се оженят.

— Нали не съм някакъв подлец.

Нина разбираше, че го привлича апартаментът, а не любовта към нея. Но тя, дори и от това, беше удовлетворена. Те се ожениха. Нищо в живота на Нина не се промени. Павел живееше свой живот, идваше вкъщи когато му скимне. Но тя беше доволна. Все пак, след като се нагуляше, той винаги се връщаше при нея.

Но един ден забеляза, че нещо в него се е променило. Станал замислен, разсеян, с мътен поглед гледаше някъде покрай нея. Уж седеше на масата, но не ядеше, гонеше с вилицата макарон в чинията, потънал в собствените си мисли. И за първи път Нина се обезпокои.

Тя се обади на негов приятел и всичко разбра. Павел се влюбил в певица от ресторант.

Нина отиде да я види. Неприятно хубава – стройна, с блестяща тясна рокля с цепка чак до кръста, от която от време на време се виждаха дългите ѝ стройни крака. Блондинка с прическа като на Мерилин Монро. И с приятен нисък глас. А Нина, въпреки че се опитваше да се грижи за себе си, след раждането доста беше напълняла. От талията ѝ бяха останали само спомени.

Тя разбра, че Павел се е влюбил сериозно. На другите не ревнуваше така. Първоначално се преструваше, че не знае нищо. Тя самата го обичаше, никога не би се решила да го изгони. А Павел сякаш напълно изгуби срама си, започна да се връща рано сутрин. Нина с чувствителното си обоняние усещаше миризмите на чужда жена от дрехите му.

Една вечер Павел се прибра, както обикновено, късно. Видя, че Нина не спи, и от прага заяви, че си тръгва от нея. Обеща, че ще изпраща пари за дъщеря им.

— Върви си — спокойно каза Нина.

А какво друго? Ожени се за нея, но не ѝ беше обещал да я обича.

По това време те вече бяха направили ремонт в наследствения апартамент. Дъщерята им беше тръгнала на училище. Нина работеше в болница и все още си докарваше допълнителни доходи с поставяне на инжекции. А приятелките и познатите на починалата собственичка на апартамента ѝ бяха станали почти като семейство; като благодарност ѝ носеха домашни консерви и печива.

Не идва лошото само. Майката на Нина се разболя. Новите грижи отклониха вниманието ѝ от скръбта по Павел. Тя премести майка си при нея. Когато майка ѝ разбра, че няма да се оправи, я убеди да продаде дома. Парите не бяха много, но ако продаде този малък апартамент, можеше да купи по-голям.

Но Нина не рискува, особено с болната си майка на ръце, и взе заем. Майка ѝ не доживя да види новия апартамент. В него се преместиха Нина и дъщерята, която вече беше голяма и красива.

Нина често размишляваше за живота си и разбираше, че, всъщност, ѝ е провървяло. Макар че не беше красавица, сватосници така и не се наредиха на опашка пред нея. Но беше омъжена; дори с Павел не се разведоха. Дъщеря ѝ беше умница и красавица. Имаше и свое жилище, и работа.

Тя видя Павел, когато му поиска да се откаже от старата апартамент, за да го продаде и покрие част от заема. Той изглеждаше зле, но не попита къде смята да живее. Какво ѝ беше работата?

Минаха още няколко години. Един ден при нея дойде същата певица. Нина веднага я позна, въпреки че времето не я беше пощадило.

— Прибери го от болницата. Аз заминавам. Квартирата не е моя… Напоследък много пиеше. Падна на строежа, целият се натроши, сега ходи с патерици. Добре, че не е в инвалидна количка. Скоро ще го изпишат. Лежи в областната болница. — И си тръгна.

— Е, това вече не! — каза Нина вбесена към затворената врата.

Отмина времето, когато беше готова на всичко за Павел. Но той беше жив човек. И тя отиде в болницата.

— Недей си мисли, че след всичко това ще се хвърля в обятията ти. Дойдох да те видя. Твоята певица ме помоли да погледам за теб. Какво, изчезна ти красотата и стана ненужен за всички? — каза тя.

Павел не се обиди, само я гледаше мълчаливо.

— А ти си се променила.После това Нина поговори с доктора. Разбирайки, че тя е медицинска сестра, той ѝ каза, че трябва да се правят инжекции и, по възможност, масажи.

— Все още не съм решила, докторе, дали ще го прибера при нас. Той ни изтри с дъщеря ми от живота си преди години.

— Разбирам. Но ние не може да го задържим тук твърде дълго. Той все пак е баща на вашата дъщеря — опита се докторът да докосне чувствата ѝ.

— Кога го изписвате? — попита Нина.

— Утре — категорично заяви той.

Нина осъзна, че няма друг избор. През нощта не мигна, мислеше, спомняше си. А сутринта отиде в болницата.

Дъщерята наблюдаваше баща си предпазливо.

— Мамо, защо го прибра при нас? Та той ни изостави! Наистина ли си му простила? Нямаш ли гордост?

— Той ти е баща. И такъв ще остане завинаги. Запомни това.

Павел бавно се придвижваше с патерици из апартамента. Вечерите Нина му правеше масажи. Павел стенеше от болка.

— Нали не го правиш нарочно толкова болезнено? — ядосваше се той.

— Позна.

Но инжекциите и масажите дадоха резултат. Павел започна да се движи по-уверено, а когато Нина се връщаше от работа, той вече беше приготвил семпла вечеря, посрещаше я на вратата, само дето не ѝ носеше пантофи в зъбите.

„Ето как животът се подиграва. А и дори не се радвам, че не е толкова безразличен“ — въздъхна тъжно Нина.

— Почти се възстанови. Имаш ли къде да живееш? — попита го тя един ден.

— Гониш ме, така ли? Нин, ти си най-добрата жена, каквато никога не съм срещал. Намерих се. Обещавам, няма да ти дам повече причина да се съмняваш в мен. Ще загина без теб. Нин, моля те, не ме гони — и Павел заплака.

Побелял, отслабнал, с бастун, той вече не приличаше на онзи красавец, в когото се бе влюбила. Но Нина също нямаше опашка от ухажори. Дъщерята порасна, скоро ще се омъжи. Много скоро тя ще остане съвсем сама. А Павел винаги е бил нейната единствена любов, единственият мъж. Това бе решила още в началото, от момента, в който го видя.

Нина го погали. Павел хвана ръката ѝ и я целуна с влажни от сълзи устни.

— Ще отида да приготвя вечерята — скочи от дивана Нина.

— Имаме ли сланина? Изпържи картофи, както преди — помоли Павел…

„Има хора, които носят болка на другите, и такива, които се опитват да я преодолеят и да продължат напред. Някак си, съдбата винаги безмилостно сблъсква първите с вторите.“ — Крис Уитакър, „Ние започваме в края“.

Дереккөз