Наталия, разля супата по чиниите, останала от обеда, наряза хляба на едри филии, извади от фризера студената сланина, предварително нарязана, набързо накълца краставица, затопли малките млади картофчета и извика домашните на трапезата.

— Хайде да вечеряме, мъже!

Мъжете като че ли точно това и чакаха. Потривайки ръце, те един след друг, на опашка, се отправиха бързо към подредената маса.

Фьодор, глава на семейството, одобрително погледна към застланата „полянка“.

— Е, уважила си ни, уважила си ни, жено! Постарала си се! Да си сърбаме боршче изморени, е най-добрата работа. Още повече с тези картофчета и сланина… Тук не е грях и по 50 грама, а, жено?

Наталия само се усмихна и одобрително кимна на мъжа си, сякаш казвайки, че може.

Лъжиците звънтяха ритмично. Мъжете ядяха мълчаливо, защото не е редно да се говори, докато устите са пълни.

Много бързо дъната на чиниите започнаха да се появяват, а мъжете, облегнати на столовете, доволно се усмихваха и лениво се разменяха реплики: „Благодаря ти, мамо, всичко беше много вкусно“.​​А най-малкият, Бориска, държейки лъжицата в ръка с отвращение, гледаше чинията пред себе си, без да се осмели да потопи лъжицата в нея.​​

Майката, наведена към сина си, го попита грижовно:

— Какво има, синко? Какво се е случило? Защо не ядеш?

Синът мълчеше, гледайки майка си изпод вежди.

Наталия повтори въпроса си, като не сваляше поглед от сина си.

Бориска продължаваше да мълчи и кривеше лице, сякаш е напълнил устата си с леденостудена вода, но не може да я преглътне и се гърчи, защото му измръзват зъбите.

Наталия, от добър, нежен и грижовен поглед, смени израза на лицето си с строг и суров. Приближи се плътно до сина си и рязко извика така, че стените замряха, а бащата заедно с по-големите братя свиха глави в раменете си.

— Е? Защо мълчиш? Глътна си езика ли? Защо супата стои недокосната? Или чакаш специална покана? ​Бориска шумно преглътна, събра смелост и, гледайки майка си право в очите, отговори:

— Няма да ям супата ти за вечеря! Каквото и да ми правиш — няма да ям, и толкова! На обяд може, но за вечеря — не!

Наталия ахна, скочи до сина си и опипа челото му. Така, за всеки случай. Ами ако детето има температура, а тя изобщо да не разбере? Уверена, че няма никаква температура, Наталия го погледна въпросително, все едно питаше само с очи: „Какво ти стана изведнъж?“

Бориска сякаш изведнъж се осмели, огледа всички присъстващи, и с победоносен тон съобщи, че вече е решил — няма да яде и това е! „Вижте ги само, каква мода сте прихванали!“ каза той с негодувание. „Във всички нормални, прилични семейства супата се яде строго на обяд и никога на вечеря. А ако някой яде супа за вечеря, то значи, че семейството не е нормално, а хората в това семейство никак не са прилични.“

Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как комар жужи на съседната улица или как мухата на съседката две къщи по-нагоре размахва крилца.

Наталия се съвзе първа. Без дума да каже, взе чинията на сина си и, все така мълчаливо, изсипа съдържанието ѝ в купичката на кучето.

След кратко размисляне към супата отиде и картофът, който беше предвиден за сина ѝ. Оставяйки празната чиния пред Бориска, майка му се смили над него, сложи няколко резенчета краставица и седна срещу него, наблюдавайки го с умиление.

— Хапвай, хапвай, Бориска. И наистина, права е майка ти, какво се заблуждавах? На теб, такъв приличен и нормален човек, резенче краставица ти е предостатъчно, а супата ще я дам на Шарик. Той не е живял в никакви нормални семейства, само в нашето, което, изглежда, е ненормално. За него супата е радост дори за вечеря, не като за теб, гурмана. Ето, Борюшка, досвърши си краставичката и си лягай. А преди това, не забравяй да ме просветлиш какво се яде на закуска в приличните и нормални семейства. Че ей на, от невежество да не взема да ти изпържа яйце, пък то да не се полага? Или може би ще ти приготвя листо салата от вечерта? Ще го сдъвчеш и ще си сит, а? И за обяда също се определи, защото не знам как е при нормалните хора!Бориско, с наведени очи, без желание гризеше краставица и крадешком хвърляше поглед към купичката на Шарко. Добре му е на Шарко. Нахвърля се на супата, усмихва се, че даже и над Бориско се подиграва.

А тук пък баща му взе, че почна с възпитанието. „Всичко е просто, Бориско. Не ти харесва храната – марш към печката! Не искаш към печката – яж нататък и не се лигави. Или пък гризи краставици.“

Ние, хора, сме обикновени, израснали сме в обикновени семейства, откъде да знаем какво ядат в ония „нормалните“ семейства, с какви деликатеси ги гощават? А и честно казано, нямаме време. Работим всички, няма кога да висим над печката по цял ден. Останала супа от обяд – ядем супа.

Останали картофи – също не ги оставяме настрана. И не търсим кусури, не мръщим лица. Ако пък ни се прииска – ще ядем млечна каша за вечеря, и то с апетит, с удоволствие! И прадядовците ни не бяха капризни, и дядовците, и нашите родители.

Бориско, преглътнал слюнка, жално погледна майка си и попита:

– Мамо, а дали е останал още борш? Ей ги на тях, тия „нормалните“!

Наталия, свивайки рамене, му отвърна: „Не, Бориско, няма вече борш, неприличните хора го излапаха на вечеря. На теб оставиха само краставицата.“

Лежеше Бориско в леглото, мяташе се от една страна на друга и мислеше за това, че боршът трябва да е бил много вкусен! И вярно, тяхното е ненормално семейство! Да вземат пълна купичка борш от сина и да я дадат… на кучето!Навеяно от коментарий.

Може и да съм с ненормално семейство, но да, ядем суп за вечеря. Особено борш. Особено с чесън. Ами как да го ядеш на обяд?

Интересно, колко от нас сме такива странни?

Благодаря за вниманието. Как винаги с вас, Алтайската Язва.

Между другото, ето този разказ, където ненормално семейство яде супа за вечеря. Отдавна е написан, малко небрежно, но не го поправям – като демонстрация на старите разкази.

Дереккөз