— С кого пък си чатиш? – с любопитство Инна надникна над екрана на компютъра, покрай рамото на мъжа си.
— Ух! – той потрепера и бързо затвори социалната мрежа. – Какво ми се прокрадваш? Следиш ме ли?
— И през ум не ми минава, ама защо така се напрегна? Ленко ли беше там?
— Коя Ленка?
— Ленка Заметина, твоята съученичка. Знаеш, онази, по която тичаше в гимназията.
— И какво? Само ти се е сторило, колко ли едни и същи хора има по света? И не помня такова нещо. По-добре стопли вечерята, вместо да се застопоряваш край мен!
Инна не настоя повече с разпитите. Стисна устни и излезе в кухнята.
„Не помнел той. Аха…“ – въздишаше си на ум тя.
Неубедително излъга Антон. Как ли пък се забравя такова нещо?
Той беше влюбен в тази Ленка още от училище. Гледаше я с обожание и тичаше след нея навсякъде.
Дори след сватбата им с Инна, пазеше снимка на Лена, а когато Инна откри този спомен от миналото, я наряза на дребни парченца така, че да не може да се поправи.
Мъжът ѝ беше посегнал към скришното място, но там го чакаха само останки. Друг би се примирил и замълчал, но Антон се вбеси, ритайки мебелите.
Тогава така се скараха, че Инна се прибра при родителите си – бяха на крачка от развод.
Но тъкмо тогава тя разбра, че е бременна, и прости на мъжа си, след като той омекна и дойде да се сдобряват. Темата повече не бе повдигана.
И ето, години по-късно, изведнъж… Тогава социалните мрежи тъкмо започваха да набират популярност и хората се втурнаха да търсят свои познати, приятели от детството и съученици.
Антон също попадна в този водовъртеж и залепна за интернет.
Инна, след онзи случай, когато буквално хвана мъжа си на местопрестъплението с Ленка на екрана, започна да забелязва, че той изцяло потъна във „виртуалното“.
Антон често пишеше на някого. Смееше се, докато отговаряше на съобщения, отбягвайки въпросите на жена си: с кого се забавлява? Заключи компютъра и телефона си с пароли. Започна да се прибира късно от работа.
Инна беше на ръба.– Мамо, защо така? Сега всички са в социалните мрежи. Хайде, искаш ли да те регистрирам?
– Не, мерси! Стига ни е един лунатик в семейството, който освен да седи пред компютъра, не прави нищо друго вкъщи.
Какво ли не правеше Инна – режеше кабела, не плащаше за интернет, спираше тока – само и само да откъсне мъжа си от синкавия екран. Всичко беше напразно.
Антон само ѝ ръмжеше, въртеше с пръст пред челото си, а после, разгневен, излизаше, тръшкайки вратата.
„Стига вече! – мислеше си Инна на връщане от работа вечерта. – Така повече не може да продължава… Да избира: или ние двамата със сина, или интернетът!”
Влезе в апартамента – навсякъде тъмно.
Синът ѝ, Алешка, беше заминал при баба си за ваканцията. А мъжът ѝ се беше настанил в хола на дивана.
За пръв път от месеци го видя без компютъра. Първоначално дори се зарадва, но не за дълго.
– А защо сме без ток? – каза с ирония, ритайки обувките в коридора.
– Не ми е до смях, Инна. Стига сарказъм! Не виждаш ли, че ми е зле.
– А на кого му е лесно сега? – усмихна се тя. – Ще вечеряш ли?
– Преял съм!
– Това вече е ново!
– Болен съм, страшно болен! – с треперещ глас проговори Антон.
– Как така?
– Минавах комисия за работа… Виж това! – подаде ѝ той смачкан лист.
Инна прегледа заключението. Сълзите ѝ сами напълниха очите.
– Но как? Кога?
– Инна, взех решение. Трябва да ме разбереш правилно…— За какво говориш?
— За апартамента…
— И какво общо има той?
— Има общо! Вие с Алёшка имате дом – къщата на тъща ти. А апартаментът ми го подари мама, и аз съм неговият единствен собственик, затова само аз решавам какво ще става с него…
— Да, разбира се, ако има такава възможност – прекъсна го съпругата му, – нека го продадем за лечението ти, важното е само да победим тази болест.
— Инна, не разбираш ли? На мен вече не може да се помогне, а апартамента ще прехвърля на Ленка… тя има по-голяма нужда от него! – извика Антон, за да направи намеренията си ясни пред съпругата.
— Какво? Какво точно каза? – жената започна да трепери, а сълзите ѝ мигом изсъхнаха.
— Каквото чу! – Антон скочи от дивана, готов за спор. – Можеш да го приемеш като последната ми воля! Аз съм собственикът и само аз ще решавам!
— На Ленка? На Ленка? Същата тази Ленка, в която беше влюбен? По която си губеше ума още от училище? – Инна едва вярваше на това, което чуваше. Сега ѝ стана ясно с кого Антон си е писал онлайн и кого е криел от нея.
— И какво като е тя? Да, на нея! Тя не ми е безразлична. Кой знае какво щеше да стане с живота ми, ако не се беше преместила с родителите си в друг град…
За миг Инна застина шокирана, но после с леден тон каза:
— Щом си решил… Нека Ленка те гледа и да те изпрати в последния ти път. Аз повече нямам какво да правя тук. – Инна събра багажа си мълчаливо, повика такси и замина при майка си в покрайнините на града.
Антон не очакваше такава реакция от съпругата си. Той се надяваше, че когато разбере, че му остава малко време, ще се съгласи с избора му и ще остане с него до края.
Три месеца Инна живееше като на автопилот, сякаш душата ѝ беше изтръгната и стъпкана от думите на Антон.
Алёшка през това време няколко пъти отиваше при баща си, въпреки молбите на майка си. Баща му все пак беше… жал му беше.
— Мамо, представяш ли си? Татко е прикован, не става, а онази жена се разполага в апартамента като собственичка. Дори търси купувачи.
При мен дойде една двойка. Казала, че след няколко месеца, а може и по-рано…
Иска да го запише в хоспис.
Татко като чу това, от яд направо позеленя. Започнаха да се карат като котка и куче, аз си тръгнах веднага… – разказваше Алёшка на майка си след поредното посещение при баща си.— Сам кашата си надроби, сега сам да си я сърба! Въобще не ми е жал за него… И ти не ходи при него – нямаш там работа!
Инна се стараеше да забрави съпруга си. А, за да се разсее, реши един ден да излезе с приятелките си в ресторант.
Защо не? Докато живееше с Антон, само това знаеше: работа — дом, дом — работа. От „хиляда“ години никъде не беше излизала, а ето че сега се отвори възможност.
Инна се повесели с приятелките си, с които заради мрачния Антон рядко се срещаше преди. Натанцуваха се, напяха се, дори малко поплакаха момичетата, обсъждайки женската си съдба.
Оказа се, че всяка си има своите „дрънкулки“ в къщата… Какво да се прави? Такъв е животът. Не може всичко да е спокойно и гладко завинаги.
Инна се прибра у дома далеч след полунощ. Майка й и синът й бяха предупредени, затова си легнали и не я чакали.
Излезе Инна от таксито весела. Прохладна лятна нощ.
Фенерът пред дома й, точно сякаш нарочно, вчера се беше изгасил. В тъмното върви бодро към терасата и си тананика някаква мелодия.
Трябваше отдавна да седне така с момичетата, да си припомни младостта. Направо й падна товар от душата, по-лесно й стана да диша.
— Инка, колко дълго те чаках! — чу се гласът на Антон в тъмнината.
Инна погледна, а Антон седеше на пънче пред прага — от портата не се виждаше.
Бял панталон и риза с къс ръкав в същия тон.
Седи и не помръдва.
— Ааааа! — изпищя Инна от изненада. Първата мисъл, която й дойде на ум, беше, че мъжът й е умрял и духът му е дошъл при нея.
— Инка, прости ми! Не исках да те плаша!
Тя се хвана за сърцето, осъзна, че не е привидение, а съпругът й, дошъл лично при нея. Облечен като младоженец!
Целият алкохол изведнъж се изпари. Разбира се, как няма, малко оставаше сърцето й да спре от изненадата.
— Луд си, защо си дошъл?! — и започна да го удря с дамската си чанта отстрани. — Щеше да пратя душата си на Бога! Ненормален! Махай се, да не те виждат повече очите ми! — крещеше Инна, без да спира дори за секунда да блъска Антон.
Майката и синът се разтревожиха, излязоха навън. Инка с едната ръка го държеше за косата, въпреки че беше по-ниска, а с другата му раздаваше шамари. Как можа така да я уплаши?!На сила Инна и Алешка успокоиха Антон. След това тя се разплака. А Антон наведе глава, приглушен като агънце:
— Не съм виновен, дяволът ме изкуши. Теб и Алешка обичам, а тази мошеничка изгоних.
Инна пусна парата.
Тогава Антон разказа, че не е болен. Излязла грешка. Апаратурата се оказала повредена. В онзи ден имало още трима като него пострадали — на всички по същия калъп поставили една и съща диагноза.
Когато изгонил Ленка, Антон тръгнал към болницата, за да даде отново изследвания. Искал да уточни определения си срок. Както били казали — един месец, а той вече три месеца оцелява.
А там му казали: „Обадихме се, предупредихме съпругата ви…“ Взели Ленка за негова жена, а може и тя сама така да се представила.
А тя мълчала за това, искала да сложи ръка на апартамента. Дори му била осигурила място по познанство в хоспис.
— Прости, прости… — повтаря Антон, коленичил пред Инна. — Всичко разбрах и осъзнах…
Инна все още не се е върнала при мъжа си, решила добре да помисли. Антон, като примерен баща, прекарва цялото си свободно време със сина си, а съпругата му се изненадва от толкова големи промени.
На майката на Инна прекопал цялата градина през есента. Нищо, че за петнадесетте години брак дотогава и лопата не беше хванал.
През уикендите карал картофите с тъщата на пазара да ги продават, а преди не можело да го накараш.
А Ленка! Даде му добър урок, кой ли друг можеше по-добре да го научи? Стана копринен мъж. Усвои урока за целия остатък от живота си.
Със съучениците си Антон приключи завинаги. Стига, „нагледа“ се за цял живот. Сега му остава само да измоли прошка от жена си.
Освен това Антон прехвърли собствеността на апартамента на Инна — в знак на безумната си любов към нея.
Тя засега се съмнява: дали си струва да се върне при него…
Но все пак прие документа за дарение — нека стои. Нищо няма да ѝ навреди. Още повече, че имат общ син…
Кой знае какво може да стане!
