— Марина, хвърли ми две хиляди, да заредя колата — помоли се на жена си Кирил.

— Ти какво, нямаш свои пари ли? — учуди се тя.

— Ами, Алена помоли, трябваше да плати кредита за колата.

— Значи на нея даде, а за себе си няма с какво да караш? Може би сестра ти тогава да продаде колата, щом не може да я издържа?

— Ох, не започвай. Дай на заем, ще ти върна после.

— Въпросът не е в това, не ми е жалко. Но може би вече стига да глезиш Алена с пари? На нея все за градината трябва да се плаща, за храна да се купува, синът ѝ изведнъж нямал яке… Здрава жена е, да тръгне да работи!

— Ами знаеш, че Илюшката ѝ е малък, все е на болнични. Кой ще иска такъв работник?

— Ако искаш, работа винаги може да се намери.

— Добре, успокой се. Не искаш да даваш, ще поискам от Леха. Хайде, чао.

Кирил излезе от апартамента и тръшна вратата. Работеше на смени в завода и тази вечер беше нощна.

Марина кипна. Сестрата на мъжа ѝ вече ѝ беше дошла до гуша, все се натрапваше с някакви молби. Живееше с нагласата, че всички ѝ дължат нещо.

*******

На следващата сутрин Марина се събуди от шум.

Мъжът ѝ се беше върнал от работа и тихо спореше с някого. Тя се заслуша.

— Жената ти така или иначе не работи, нека седне с Илюшката за няколко часа. Наистина ми трябва, имам голям шанс — молеше брат си Алена.

— Ами ако не се съгласи? Аз самият съм от нощна, мъртвец съм…

— Нищо няма да стане, Илюшката е вече голям, пет годинки е, ще седне, ще рисува, ще се заеме с нещо сам.

Марина окончателно се събуди и извика мъжа си.

— Алена, чакай малко — каза той на сестра си и влезе в стаята.

— Кирил, какво става там? — попита го Марина.

— Ами, Аленка иска да стоим с Илюха, има интервю за работа…

— Кого иска? Тебе ли?

— Ами… нас… — смутено отвърна Кирил.Тук съпрузите чуха трясък от затваряща се врата. Те рязко се сепнаха и излязоха в коридора — там стоеше самотен Илия, който ги гледаше с уплашени очи.

— Е, това вече мина всякаква граница, — разпери ръце Марина. Наглостта на зълва ѝ бе извадила дар-слово.

— Мама каза, че скоро ще дойде, — отговори развълнувано Илия, мачкайки раничката си в ръце.

Марина завъртя очи и излезе от коридора. Кирил въздъхна и се приближи до племенника си.

— Добре, тогава ще почакаме майка ти. Събличай си якето, — мъжът му помогна да свали якето и разкопча ботушките му. — Закусвал ли си?

— Не… Не успяхме…, — Илия наведе глава и прошепна. — Но вече съм гладен…

Мъжът хвана племенника си за ръката и го заведе в кухнята.

— Защо всички смятат, че щом не ходя в офис, значи не работя? — започна Марина. — Обясни вече на твоите роднини, че работя дистанционно. Това е същинска работа, само че от дома!

— Маринче, спокойно, моля те. Ще обясня, ще поговоря с тях, обещавам, — Кирил успокояваше жена си. — А сега можеш ли да нахраниш малкия? Още не е закусвал.

На Марина ѝ дожаля за малкото момче — то не беше виновно, че майка му беше лекомислена като щурче.

— Разбира се, — отговори тя по-нежно. — Какво да ти приготвя? Каша? А може би омлет или палачинки?

— Палачинки! — възкликна Илия с блясък в очите. — А кондензирано мляко имате ли?

— Имаме, — засмя се Марина и разроши русата му косичка.

Тя нахрани съпруга и племенника си с палачинки, а после Кирил отиде да се наспи. Марина пусна на Илия анимации и се зае с работата си пред лаптопа — трябваше да завърши проекта за редактора.

— Лельо Марина, боли ме главата, — оплака се Илия.

Тя погледна момчето — то цялото беше червено, а по челото му имаше пот.

Оставяйки работата настрана, Марина побърза да вземе термометъра.

— Трийсет и осем и три, — произнесе тя присъдата. — Изглежда, че си се разболял, приятелю.

— И гърлото ме боли, — добави Илия с жален глас.

— Къде се бави майка ти… — Марина погледна часовника си. Бяха минали повече от четири часа.

— Лельо Марина, студено ми е, — Илия започна да трепери.

— Така, лягай на дивана, а аз веднага ще донеса одеяло и ще звънна на майка ти, става ли?

Но телефонът на Альона беше изключен. Тогава Марина реши да се обади на свекърва си.​— Любов Владимировна, Иля се разболя, той е при нас, но не мога да се свържа с Альона. Какво да правя?

​— Ох, как така? Горкото дете! — въздъхна свекървата. — Днес Альонка има важен ден, сигурно се е забавила.

​— Разбирам, но какво да правя сега? — нервничеше Марина.

​— Ех, не се държиш ли като дете? Дай му температуропонижаващо.

​— Любов Владимировна, нямам деца. Не зная точно какво да му дам.

​— Тогава продължавай да звъниш на Альона или иди в аптеката, там ще ти обяснят.

Марина разбра, че от свекървата няма смисъл. Тя разбуди заспалия си мъж.

​— Кирил, събуди се. Иля има температура, а Альона е изчезнала.

​— Къде… Кой е изчезнал… — не разбираше в просъница мъжът.

​— Сестра ти! Звъня ѝ, но не отговаря.

Марина окончателно разбуди Кирил и го изпрати до аптеката, докато тя остана с племенника си. В аптеката фармацевтът посъветва какво да купи за детето и какви дози да даде.

Альона се появи късно вечерта, видимо развеселена, а Иля вече спеше.

​— Къде беше? Детето ти е с температура, а теб те няма! — разкрещя ѝ се Кирил.

​— Започва новият ми живот! — радостно каза Альона, пренебрегвайки новините за състоянието на сина си.

​— Какво имаш предвид? Не беше ли тръгнала за работа?

​— Ами, не съвсем…

​— Добре, все ми е едно. Как ще вземеш детето? Той вече заспа.

​— Ой, може би да остане при вас тогава?

Точно тогава в коридора се появи Марина.

​— Альона, къде беше толкова време? Всички тук се притеснихме! — попита я тя.

​— Оставете ме на мира! Бях там, където трябваше! — рязко отговори Альона.

​— Ходи където искаш, но не изоставяй детето. Гърлото му е напълно зачервено, вероятно е болен от доста време.

​— Знаеш ли какво? Първо си роди свои деца, пък тогава ме учи!​— Мамо? Ти ли си? — чу се от стаята гласът на Иля, който се беше събудил от шума.

​— Да, сине, стягай се! Заминаваме.

Алена взе Иля и заминаха.

​— Не, това вече е наглост! — възмущаваше се Марина след тяхното заминаване.

Кирил само сви рамене. Разбираше съпругата си, но и не искаше да се кара със сестра си.

********

​— Кирилчо, отдавна ли не си виждал Алена? — попита го Люба Владимирова по телефона след седмица.

​— Не. Какво е станало?

​— Остави ми Иля за уикенда, каза, че имала спешна работа. Но вече е неделя вечер, утре трябва да ходя на работа, а не мога да се свържа с нея. Иля още не е напълно здрав, трябва да го заведем на преглед.

​— Позната история… — отвърна Кирил. — Добре, утре съм свободен, ще заведа Иля. А Алена сама ще трябва да си намериш.

Сутринта мъжът пристигна при майка си.

​— Кирилчо! — посрещна го Люба Владимирова със сълзи на очи.

​— Мамо, какво има? — попита притеснено.

​— Алена, тази хитруша! Обади се вчера и каза, че е заминала за Москва да урежда личния си живот!

​— Какво? С кого?

​— Срещнала някакъв мъж и тръгнала с него. Каза, че това е последният ѝ шанс и няма да го пропусне.

​— А Иля?

​— Алена каза, че ще се справим.

​— Кои „ние“?

​— Ти с жена ти и аз. Но знаеш, че аз работя. Как да се справя с детето?

​— И? Какво ще правим сега?

​— Вземете Иля при вас. Маринка ти така или иначе не работи, ще гледа детето. А може тази хитруша да се осъзнае и да се върне.

​— Мамо, първо, Марина работи дистанционно. Второ, в момента нямаме възможност да гледаме Иля, честно.— Как така? Как така! Разбери го, на Аленка също ѝ трябва да уреди своя личен живот. Не бъди егоист, Кирил.

— Не искахме още да казваме на никого, но… Марина е бременна, трети месец. А и в момента имаме толкова работа — трябва да се подготвим за раждането на бебето.

— Какво??? — извика Любов Владимировна. — Защо е забременяла? А какво ще стане с Илюша? Ти въобще помисли ли?

— Племенникът ми си има майка. А на мен трябва да ми е грижа за собственото ми семейство.

— Но за Алена това е последният шанс, толкова добър мъж! А вие ще имате още деца, може би можеш да изчакаш? Имам познат гинеколог…

— Какво говориш? В съзнание ли си? — Кирил беше шокиран от думите на майка си. — Мислех, че ще се зарадваш за бъдещия си внук, а ти…

— На Аленка също ѝ трябва да уреди живота си!

— Щом толкова я защитаваш, ти сама ѝ отгледай детето!

Кирил рязко се обърна и излезе от апартамента.

Вечерта му се обади сестра му.

— Защо обиди мама? Трудно ли ти беше да помогнеш?

— И на теб здравей, Алена.

— Здрааааасти, — театрално проточи тя. — Мама те чака. Отиди и ѝ се извини. И вземи Илюша малко плодове, знаеш, че е болен.

— И какво още да направя?

— Засега ще е достатъчно, — невъзмутимо отговори Алена. — А да, мама каза, че твоята дете чакаш. Надявам се това няма да те спре да помагаш на Илюша? Мама разчита на теб, между другото.

— Знаеш ли какво, скъпа сестричке, — Кирил не издържа. — Ела и се грижи за сина си сама! От мен повече помощ не чакайте, имам други, за които да се грижа.

Сестра му започна да вика в телефона, но Кирил го изключи.

На Алена ѝ се наложи да се върне обратно, защото майка ѝ категорично отказа да отглежда внука сама. Разбира се, жената обвини всички около себе си за несъстоялия ѝ се личен живот. Но мъжът, с когото тя замина, също не пожела да остане с нея, когато разбра, че Алена не планира да работи и възнамеряваше да живее на негов гръб.

Колата ѝ се наложи да бъде продадена, за да покрие кредита. Кирил вече не помагаше с пари. Само носеше неща и играчки за племенника си, когато имаше възможност.

Дереккөз