-Син ли, казваш? А къде беше ти, синко, когато баща ти имаше нужда от теб? Къде беше, когато той ти звънеше и те молеше да дойдеш? Дори за кратко, дори за един ден. Къде беше, сине, когато аз седях денонощно до леглото на баща ти? Къде беше, когато аз, сам, почистваме боклуците му, когато на ръце го преобличах и в болницата му носех супа с лъжичка? Защо не дойде, когато ти звънях и те молех отчаяно? Къде беше, когато аз, чужд човек, твоята лоша бивша жена, трябваше да погреба баща ти? Сама, без твоята помощ, Олег! И сега, защо пристигна? Никой тук не те чака, аз не те повиках и не искам да те виждам.

-А аз изобщо нямам желание да те гледам. Това ли е всичко? Събирай си багажа и се махай оттук, благодетелко наша! Изобщо не разбирам защо още си тук. Да не мислиш, че ще наследиш нещо? На, вземи за старика, компенсация, така да се каже…

С тези думи Олег извади портмонето си, измъкна няколко хиляди и ги захвърли към Вика.

-Събирай се, чакам те. Давам ти 30 минути, после ще те изхвърля като мръсна котка!

-Не, Олеже, ти ще трябва да си тръгнеш. Ако не напуснеш МОЯ апартамент, ще се обадя в полицията.

Как крещеше Олег, когато разбра, че не е наследник, а собственик на апартамента е бившата му съпруга! Вика наистина трябваше да извика полиция, след като той се опита да я нападне, но дори и полицейският патрул не можа да го успокои, и го прибраха в участъка. Олег обаче заплаши Вика, че когато го освободят, няма да ѝ се размине. Щял да разобличи всичко — как със сигурност е манипулирала стареца и с измама го е накарала да прехвърли апартамента на нейно име. Нямало как родният му баща да постъпи толкова подло с единствения си син и да го остави без нищо!

Оказа се, че може. И за това имаше много свидетели.

Вика и Олег не бяха живели дълго заедно. Това беше един от онези случаи, за които казват, че „характерите им не се сработиха“.

Олег беше самовлюбен егоист, който се интересуваше единствено от себе си. Дори и това обожание идваше рядко — може би веднъж седмично, в понеделник. Работата не му беше по вкуса. Да, ходеше на работа, но беше от типа „без много усилия“. Това се отразяваше и на заплатата му. И все пак бяха изживели някакви години заедно. Две години след сватбата Олег срещна жена на мечтите си и замина с нея от областния център направо към столицата, защото, както казваше, „там хлябът расте по дърветата, а парите падат от небето — само да събираш“.Това, че на Вики ѝ остана едногодишно синче, наето жилище и майчинство като единствен доход, изобщо не го притесняваше. Добре, че има мама. Мама ще помогне, мама си е своя, родна, любима.

Майката само въздъхна тежко, поклати глава, но не каза ни дума, макар че можеше. Та нали я беше предупреждавала, че от този Олег полза няма да има.

Като замина мъжът в столицата, така и се възгордя. Нито дума, нито вест. Да речем, добре, че се разведоха, но сина? Синът къде ще отиде, ето го — малък, до нея. Поне да попита бащата как е детето, не боледува ли, сито ли е, облечено ли е, обуто ли е… Ама не, няма да стане! Че какво сте си въобразили — да се кланя той, да звъни ли? На всеки да се кланя — накрая главата ще му падне!

И Вики не звънеше, затова доста се изненада, когато ѝ се обади бащата на Олег, да я попита дали синът му се обажда. А после, съвсем неочаквано, каза: „Поне на гости да дойдеш! Вие не можахте да живеете заедно, ама аз защо без внук оставам? Ела, Вики, поне да видя малкия.“

И имаше за какво да се изненадва. Беше виждала Виктор Палыч само пет-шест пъти. Олег нямаше близки отношения с баща си. Виктор винаги го критикуваше, опитваше се да го учи на живот, а Олег, твърдоглав, все повтаряше: „Не ми давайте акъл, сам си знам!“

Цяла седмица жената мисли дали да отиде при мъжа. Дори се посъветва с майка си. Майка ѝ — умна жена, категорично каза: „Иди, няма да ти стане нещо. Той лошо не ти е направил, а на момченцето мъжко общуване му трябва, още повече — дядо му е.“

Така, малко по малко, Вики стана чест гост в апартамента на Виктор Палыч. Оказа се добър човек. Сам се упрекваше, че с жена си са разглезили сина. Късен им бил Олег, а и не се надявали дете да имат. Всичко за него, всичко на него, та затова излязло, че само за себе си мисли.

А пък внукът как обичаше дядо си, с думи не може да се опише.

Първоначално Олег още от време на време ходеше при баща си, и то само ако имаше нужда от нещо, или звънеше от време на време. После спря и да ходи, и все по-рядко звънеше, а накрая сякаш напълно забрави, че има баща. И за сина си забрави. Какви ти издръжки, като беше казал на Вики, че днес има сто начина да се скриеш от тях и че само пълен глупак ще ги плаща доброволно.Заболя Виктор Палъч. Злочеста болест го сполетя, от която не всеки може да се излекува. Трудно му стана сам. И някак така се случи, че освен Вика нямаше кой друг да му помогне. Дълго време тя не се съгласяваше да се премести при бившия си свекър, като казваше: „Ами какво ще кажат хората?“. А и Олег – кой знае какво ще си помисли?

Но после реши, че така наистина ще е по-лесно. И за Сьомка училището е по-близо, и за нея работата е на една крачка, а Виктор Палъч е под наблюдение. Освен това, когато любимият внук е наблизо, всички болежки сякаш минаваха на заден план.

Дълги две години мъжът се бореше с болестта, но тя се оказа по-силна. Съвсем слегна, съвсем зле стана.

И на Олег самият Виктор Палъч звънеше, и Вика му се обаждаше, но какъв беше смисълът? Все беше зает, все нямаше време – „После някак ще дойда, ти само се дръж, тате, и се лекувай“.

Вика първо у дома, после в болницата се грижеше за свекъра. А след това, когато го изписаха у дома, за да си отиде там, пак само тя беше до него. И отново звънеше на Олег – „Ще дойдеш ли, или не? Баща ти те чака“.

Олежа така и не дойде да види баща си в този живот. Дори на погребението не успя да присъства – все беше зает. Едва месец по-късно се появи, с нагли очи.

Вика сама погреба свекъра си, без помощ от Олег.

Олег дойде, за да реши въпроса с апартамента. Реши си: „Сега ще намеря наематели, а като изтече срокът, ще го пусна за продажба. Защо не? Апартаментът е хубав, тристаен, в центъра. Недвижимостта сега е на цена“. И ето, нашият Олежек потъркваше ръце в очакване на солидна сума.

Но никак не очакваше да срещне в апартамента бившата си жена. Какво прави тя тук? Защо още не е напуснала? Е, помогнала е на баща му, когато му е било трудно, но какво си мисли сега? Той, Олежек, не е толкова мил като баща си. Мигом ще я изгони оттук. А ако вземе да протестира, ще ѝ представи и една солидна сметка за престоя.И Олежка изобщо не беше очаквал, че не той, а бившата му жена се оказа собственикът на апартамента. Ну, кажете ми, как е възможно това да се случи? Сигурно не само се е грижила за стареца, ами и вероятно го е подмазвала, иначе защо би ѝ направил такъв царски подарък – апартамент?

Докато Виктор Павлович още имаше здрав ум и памет, докато все още ходеше, макар и малко, но на собствените си крака, сам, без натиск или уговорки, той взе това нелеко за него решение – да остави апартамента си на тази, която се грижеше за него, готвеше, чистеше, переше, на тази, която разведряваше самотата му – неговата родна, обична и единствена снаха.

Вика изобщо не искаше да приеме такъв подарък. Какъвто и да е Олег – все пак е син, а тя какво е? Негова бивша жена.

– Но какво си измисляте сега! Аз и без апартамента няма да ви изоставя. Не искам после да имам разправии и конфликти с Олег.

– Ех, дъще. Реших всичко. Моето време вече наближава, но ти тепърва ще живееш, ще отглеждаш внучето ми. А синът… къде е синът? Дори не иска да говори с мен. Помага ли ти той с отглеждането на детето? Е, точно така. На него никой не му е нужен, освен той самият. Ако моята Антония беше жива, тя напълно би ме подкрепила. Ще профука апартамента и толкова. Утре отиваме при нотариуса. Вече всичко съм решил.

– Тате, защо на мен да прехвърляте апартамента? Ако сте решили, по-добре го оставете на Сьомка, той е ваш внук, а аз кой съм ви?

– Ти си ми като дъщеря, Викуша, като дъщеря. Простете, Сьомка може и да е мой внук, но апартамента ще оставя на теб. Кой знае чии гени преобладават в него? Добре, ако са твоите, а ако се прояви характерът на Олег, та те изгони на улицата? Ти си майка и добра майка – знам, че няма да оставиш Семьон без закрила, няма да го ощетиш.

Ето така Вика стана собственик на апартамента. И ѝ беше неловко, неудобно, че така се получи, но после се успокои, помисли си, щом свекърът така е решил, значи така и трябва.

Олег дълго не можеше да се успокои. Дори на съд отиде, искаше да оспори дарението, твърдеше, че старецът вече не бил с ума си, че тя с измама го е принудила да го подпише. Но загуби. Не успя да докаже нищо. От всичко излизаше, че баща му е бил в пълно съзнание, с яснота на ума, когато подарил апартамента на тая хитруша.Ето така, буквално изпод носа им изплува апартаментът. И кой е виновен за това?

Олег напусна града. Нито Вика, нито синът ѝ знаят къде е и какво се случва с него. Той не се свързва с тях, не поддържа контакт.

Някой би казал, че такива неща не се случват — но аз съм убедена, че се случват. Понякога родителите, таейки обида към децата си, могат да ги накажат, дори по този начин.

А Вика — браво на нея. Гордея се с такива хора. Не е лесно да се грижиш за чужд човек. Понякога дори за близките си не искат да полагат грижи, а тук — свекър.

Дереккөз