– Няма да се върне! – извика гневно Машка. – Изостави ни, мама, разбери го най-накрая!

Лида продължаваше да чака сина си, майчиното ѝ сърце усещаше, че той е жив. Снаха ѝ живееше така, сякаш мъжът ѝ вече не съществува: беше продала фотоапарата му, ските и дори бащиния му джобен часовник с верижка.

– Мамо, от какво да живеем? – сопваше се тя, когато Лида ѝ правеше забележки.

Животът наистина беше тежък. Снаха ѝ работеше като медицинска сестра в женска консултация, а Лида не можеше да работи: предните ѝ зъби бяха толкова разрушени, че я беше срам да излиза от къщи. Синът ѝ беше обещал, че ще спечели пари и ще ѝ плати за нови, и Лида вярваше на думите му. А Машка ѝ даваше съвет да извади всички и да си сложи изкуствена челюст.

– На моята възраст? – възмущаваше се свекърва ѝ. – Аз съм още млада, каква изкуствена челюст! Няма да ме превърнеш в старица!

Лида дори на внуците си не позволяваше да я наричат баба – за тях беше просто Лида. Машка въртеше очи, макар че кой, ако не тя, беше виновна, че Лида толкова рано стана баба? Синът ѝ беше едва на двайсет, когато се роди първото дете, а след това и второто. Лида не би имала нищо против, ако се беше родило момиче, но и двата пъти се оказаха момчета, които вдигаха такъв шум, че се чуваше из целия блок, та съседите непрекъснато тропаха по тръбите на парното.

Каква работа предложиха на Иван, Лида не знаеше. Той не беше казал и на Машка, и правилно – тя беше такава клюкарка, че веднага би разказала на всички! А хората са злобни, това Лида го знаеше добре – да не би да урочасат нещо. Жалко, разбира се, че и на нея синът ѝ нищо не беше казал – тя би могла да опази тайната му. Но ще ѝ каже, ще се върне и ще ѝ каже.

В действителност тя беше отишла на зъболекар и вече беше готова на изкуствена челюст, когато изведнъж започнаха да ги заплашват, че ще им спрат газа. Дълговете за апартамента бяха огромни, а Машка къде гледаше? И онези момчета – буквално всичко гори върху тях, всеки път, като им купи нови панталони, веднага се появяваха дупки! И двамата бяха ученици, а Машка се оплакваше, че и да се подготвят за училище е скъпо, и че взимат пари дори в самото училище. Лида не можеше да го схване: е, няма да ходят на платения английски, и какво от това? Иван, например, беше учил немски, а след това замина за Америка, където работи и се справя отлично.

– Ако имах зъби, щях да дойда на вашето родителско събрание и да им обясня как стоят нещата – казваше Лида. – Човек трябва да си знае правата. Образованието е безплатно. И на теб няма да ти е излишно да го знаеш.

– Мамо, ама аз кога да чета? – въздишаше Машка. – Докато седя с тези двамата над уроците, ми се завива свят от буквите!

Лида не беше за изпъждане: беше си намерила работа да лепи обяви по входовете. По-рано се беше пробвала да разнася вестници, но коленете ѝ не издържаха на натоварването. За лепенето ѝ плащаха по-малко, но все беше нещо. Работеше вечер, на тъмно – много се срамуваше от състоянието на зъбите си, защото всички я гледаха като клошарка. А тя, между другото, беше потомствен библиотекар. Само че сега не можеше да работи в библиотеката – там трябва да говориш, а тя беше без зъби.

И с момчета ѝ Лида помагаше: взимаше ги от училище, водеше ги на кръжоци. Машка си беше намерила работа да мие подове на някакво място – и в дните, когато не беше в консултацията, ходеше там. Парите сякаш наистина стигаха повече, но харчеше Машка за ненужни неща: ту плодове, ту телешко месо.

– Децата ходят със скъсани обувки, а тя ги пръска за глупости! – ругаеше Лида.

Скоро тя разбра за какво става въпрос. Макар че всъщност не го беше разбрала сама: добри хора ѝ бяха казали.​​- Машке, какво, бременна ли е? На Иван рога ли му сложи? – попита съседката.

Всички знаеха, че Иван е заминал на гурбет. И ето какъв позор – Машка наистина е бременна! Лида я наблюдаваше няколко дни, а после реши да попита направо:

– И кой те направи бременна?

– Това не е ваша работа, мамо – стисна устни Машка.

– И кой те направи бременна?

– Това не е ваша работа, мамо – повтори с твърд тон Машка.

– Не, моя е! Докато живееш в моята къща, ще отговаряш! Няма да позволя да предадеш така Иванчо. Като се върне, какво ще му кажа? Как ще го погледна в очите?

– Той няма да се върне! – извика с гняв Машка. – Остави ни, мамо, разбери го най-накрая!

– Не измисляй! Иван не е такъв, той е отговорен! Може да е попаднал в беда, може да не го пускат да се върне. Търпение трябва, Машке, не да тичаш след мъжете.

Тогава Машка взе телефона си, натисна нещо на него и го подложи под носа на Лида, така че тя едва можа да види нещо.

– Почакай малко! – намръщи се Лида и дръпна телефона по-далеч, за да фокусира. – Какво е това?

На снимката Иван се усмихваше широко, прегърнал за талията руса жена с бяла усмивка като неговата. На заден план се виждаха палми – пейзаж, сякаш изваден от компютърна заставка.

– Това е новата жена на Иван. С мен, оказва се, се е развел. И никога няма да се върне, мамо! Ни-ког-а!

Лида не разбираше нищо от тези интернети и не искаше да разпитва повече Машка. Затова попита най-големия си внук. Той я погледна мрачно и каза:

– Ако ти трябва, ти си го търси страницата му. Аз не искам. Той е предател, бабо.- Не ме наричай баба, нали те помолих.

Внукът завъртя очи, точно като Машка, и се обърна настрани.

От този ден Лида загуби покой. Не можеше да повярва, че синът ѝ е способен на такова нещо, сигурно Машка беше объркала нещо! Но детето в корема ѝ беше неоспорим факт, и това плашеше Лида. Какво я плашеше повече, тя не можеше да каже: това, че този мъж ще изостави Машка и Лида ще трябва да понася чуждо дете в апартамента си, или че Машка ще вземе внуците и ще се изнесе. Лида често ѝ беше казвала, че мечтае за спокойствие и собствен живот, но в действителност само мисълта за това я ужасяваше. Не беше заради парите, макар че и това – със сегашните ѝ доходи трудно би било да свързва двата края. Но Лида обичаше внуците си, няма защо да го крие — макар и палави, те все пак бяха нейни, близки.

„Само ако Машка се изнесе при този нейния любовник, а момчетата остави на мен – мечтаеше Лида. – Само да носи пари, останалото ще го оправим.“

Коремът на Маша растеше все повече, в хладилника постоянно се увеличаваха плодовете и месото, а клюките на пейката отдолу не стихваха: всички се чудеха от кого е бременна Машка, включително и Лида. Машка така и не показа мъжа си, нито пък говореше за него.

– Да не те е изоставил? – питаше Лида.

– Изостави ме – кимаше Машка.

Но когато Лида питаше дали бащата на детето купува това отбрано месо и плодове, Машка отново кимваше:

– Да, мамо, той, разбира се, той.

Лида се ядосваше. Не за това беше отгледала Иван, за да попадне на такава женица! Синът ѝ винаги беше добър и послушен, тя не можеше да му се нарадва. Съпругът ѝ категорично отказа да имат още деца, сякаш усещаше, че няма да живее дълго. А Лида само веднъж беше довела мъж в дома си, но когато той вдигна ръка на момчето, тя реши, че е по-добре да остане сама. Така и остана сама, макар че сега започваше да се замисля за нови отношения. Само че как и къде: в апартамента сега живее снаха ѝ с внуците, освен ако не излезе на чужда територия. Понякога Лида си мечтаеше Иван да се върне, да ѝ оправи зъбите и тя да започне работа в библиотеката, където със сигурност ще срещне импозантен мъж и ще си изгради своето щастие.

Преди раждането Машка стана раздразнителна и плачлива. Разбираемо е: вероятно този мъж не я канеше при себе си. Вероятно беше женен, така смятаха всички. Машка очакваше момиче, а Лида тайно въздишаше: можеше и тя да ѝ роди внучка, можеше, когато поиска.

Маша постъпи в болницата предварително, оставяйки на Лида куп инструкции относно внуците. Все едно Лида не знае какво да прави! Остави и пари, но Лида не купи досадните ябълки, а кола и чипс за внуците. Е, защо пък да не си позволят от време на време нещо вредно?

Новината за раждането Машка не съобщи, просто се прибра у дома след пет дни: бледа, със зачервени очи и без корем.- А момичето къде е? – изненада се Лида.

– Няма го, – отвърна Машка. – Нямам момиче.

И се разплака.

Какво се беше случило, Лида така и не разбра, Машка не искаше да говори. Лежеше на дивана с гръб към стената и плачеше. От дошлото мляко гърдите ѝ се бяха възпалили, и Лида ѝ правеше компреси от зелеви листа и водка.

– Ех, спокойно! – казваше тя на Машка. – Всичко е за добро. Ще се върне Иван, и ще си родите пак едно момиче.

Машка започваше още по-силно да ридае, а Лида се обиждаше: какво толкова е казала?

Машка дълго не можеше да се успокои. Но затова пък работеше още повече, Лида почти не я виждаше у дома.

– Мамо, стига с тези обяви, гледайте момчетата. По-добре ще ги научите на уроците. Парите ще изкарвам аз.

И наистина, изкарваше: плати дълговете за апартамента, купи на момчетата нови обувки и якета, даже нови телефони с интернет. Лида би я скастряла, но Машка я заведе да си оправи зъбите. В стоматологията им казаха колко ще струва това, и на Лида сърцето ѝ спря от такава огромна сума.

Но Машка каза:

– Добре, започвайте.

Може би е взела кредит. Или Иван ѝ е пратил пари, а тя мълчеше. По-добре направо на Лида да ги беше пратил, тя щеше по-мъдро да ги разпредели.

С новите зъби Лида наистина си намери работа в библиотеката. И там срещна Семьон Алексеевич, при когото се премести след година. Апартамента остави на Машка и децата, нека живеят. Семьон Алексеевич ѝ помогна да намери Иван в интернет, и Лида дори му написа. Той ѝ отвърна, че се е страхувал от нейното осъждане, че е срещнал жената на живота си и няма намерение да се връща. Лида се разстрои: може би грешката е била нейна, може би не е отгледала сина си както трябва? Но Машка каза, че никой не е виновен, това е животът.

Изминаха три години, Машка продължаваше да живее със синовете си и не си намери никого, макар Лида вече да не беше против. Лида и Семьон Алексеевич си взеха френски булдог, вечер го разхождаха, хванати под ръка, и Лида беше щастлива. При внуците си ходеше веднъж седмично, позволяваше им да я наричат баба и се чудеше как бързо растат. Веднъж си закачи чорапогащника и ѝ тръгна бримка.​- Федя, къде е маминият лак за нокти? – попита тя по-големия си внук.

– Нямам представа – отвърна той. – Погледни в нейната стая, там държи всичките си джунджурии.

Лида започна да мести чекмеджета, да наднича в шкафа. Без да влага особен смисъл, просто търсеше лака. И тогава видя купчина бели пликове. Заинтригува се и ги отвори да види какво има вътре. В пликовете имаше снимки на момиченце. На гърба на всяка снимка бе написано: един месец, два месеца, три месеца. Лида разглеждаше снимките и дълго време не можеше да осмисли. Седна на леглото, замисли се, започна да свързва нишките. Свърза ги. Спомни си как Маша неведнъж бе споменавала, че един лекар от консултацията неофициално помага на двойки да имат дете: намира здрави млади жени, понякога дори яйцеклетки от тях вземат. И защо не – всички са доволни, плащат добри пари за това.

Лида се погледна в огледалото. Скъпо ѝ бяха излезли зъбите на Маша, много скъпо.

Тя внимателно прибра пликовете обратно, но лака така и не намери, та изкара деня с раздрани чорапогащи. Дочака Маша – онази се връщаше късно, сега работеше в частна клиника, където смените бяха дълги. Лида я прегърна и каза:

– Дъще, защо така се изтощаваш? Трябва да почиваш, да живееш нормално, да срещнеш мъж – годинките ти вървят! Иван не си струва тези тревоги.

Маша се сгуши на рамото ѝ и избухна в плач.

– Е, какво пък? Не плачи! Всичко ще бъде наред. Реших да прехвърля апартамента на твое име, така че ще бъдеш невеста с чеиз. Момчетата вече са големи, време е да живееш и за себе си, дъще.

Лида самата имаше сълзи в очите, но отдавна не си позволяваше да плаче. Добре, че момиченцето е живо и вероятно обичано. А Маша ще роди още едно момиченце. Все още има време…

Дереккөз