— Ален, наистина ме е страх от нея! Такова нещо се е случвало и с познати – осъдиха ги без нищо, абсолютно несправедливо. А те имаха връзки и пари. Едва се измъкнаха с условна присъда! А аз? Аз какво? Никой съм! Нито пари имам, нито връзки. Ще поплача в съда, но какво нататък? Кой ще ми повярва? – Ирина Викторовна вървеше напред-назад из стаята, ломейки ръце. Вече няколко часа не можеше да се успокои след разговора с майка си.
— Мамо, стига де! Няма да го направи! В крайна сметка е майка ти…
— Майка? Чакай, дъще, да ти разкажа какви могат да бъдат майките…
След половин час тревогата на майка ѝ се беше прехвърлила и на Алена. Жените по ред се опитваха да надникнат внимателно в стаята, преценявайки настроението на старицата по лицето ѝ.
Ако Алена имаше къде да отиде, едва ли би останала в този дом дори за пет минути повече. Но проблемът беше, че тя и майка ѝ нямаха абсолютно никакво място, където да отидат. А и пари за живот нямаше.
***
— Ленко! Хайде, престани да се разтакаваш! Ставай и направи закуска! Майка ти не успява с всичко сама. – Алену за пореден път събуди дрезгавият глас на баба ѝ.
— Идвам! – реши да не спори момичето, дори и когато баба ѝ упорито я наричаше с избраното от нея име Лена, игнорирайки Алена – името, което майка ѝ ѝ беше дала преди много години.
Напоследък баба ѝ сякаш бе станала съвсем неуправляема – всеки ден подготвяше за внучката си безкраен списък със задачите и изискванията си, от които вечер крайниците на Алена буквално отказваха.
Причината за такава промяна в поведението бе ясна – Алена беше завършила техникум, но все още нямаше работа. А това означаваше, че изцяло зависеше от възрастните роднини. Бабата, която със зъби и нокти следеше всяка стотинка, не можеше да допусне такова „паразитиране“.
— И докога тая телета ще се вози на моя гръб? На двайсет години, а още живее като на издръжка! Не те ли е срам да ядеш чужд хляб?
— Бабо, едва преди седмица получих дипломата си. Ще намеря работа! Още повече, че в момента почти няма достойна работа.
— „Достойна“! На, отивай и мий стълбищата в блока! Или се хвани на работа в магазина! А не – тогава събирай си багажа и изчезвай! Няма да търпя издръжливци!
На Алена не ѝ остана нищо друго, освен спешно да търси работа. Така момичето стана сервитьорка в близкото кафене.
Първите две седмици бяха най-трудните. Непривикнала, краката ѝ боляха толкова, че пътят от кафенето до дома, който преди отнемаше само пет минути, сега беше истински маратон за Алена. След смяната тя прекарваше целия ден в леглото, неспособна дори да се движи из дома.
Цялото си свободно време тя прекарваше в почивка. Макар че планираше да посвети лятото на търсене на истинска работа по специалността си, баба ѝ реши друго. Когато виждаше внучката си, която лежеше цял ден, старото ѝ лице се изопваше от гняв и недоволство.
— Ленко, какво си се излегнала! Хайде, стани и сготви обяд! Няма нужда да лежиш!
— Бабо, вчера имах смяна, почти петнайсет часа! Прибрах се вкъщи едва, едва. Сама виждаш – влача крака с патерици. Краката ми са издрани до кръв! Собственикът на кафето настоява да носим напълно затворени обувки. В тях краката се уморяват ужасно и болят. Не ти ли дожалява поне малко? Мама вчера сготви обяд. Ти не си прикована на легло – стопли си супата сама!— Ти какво, решила да ми грубиш и да се държиш нахално? Само пробвай! Няма да се замисля, че си ми кръв от кръвта. Ще те изгоня по съд от апартамента и ще те отпиша от адреса. А наследството ще завещая на уличните котки и нищо няма да можеш да направиш!
— Добре! Ще приготвя. Какво искаш?
— Стани, а аз ще помисля…
Едва се добра до кухнята с усилие, Лена видя как баба ѝ изведнъж се раздвижи, сякаш си беше спомнила за нещо важно. Изтичала до коридора, грабна квитанциите и извика:
— Ленче, първо показанията на уредите да запишем. Няма нужда да ми се мъчиш с готвенето. И без това, и при теб, и при майка ти, храната е несмилаема.
— Бабо, каква спешност да записваме сега тези показания? Началото на месеца е! Още е рано за плащане.
— Ти ли ще ми кажеш кога е време да плащам? Досега не си платила нито една сметка! Живееш на гърба на другите. Трябва да ми целуваш ръка, задето не изхвърлих теб и майка ти навън, когато онзи твой баща ѝ отвори вратата посред нощ и ви изгони от дома си!
След това Алена прекара половин час, слушайки до болка познатата история за бягството на майка ѝ от мъжа ѝ. Естествено, бабата винаги обръщаше ситуацията така, сякаш не майката с дете е избягала от тираничен съпруг, а съпругът е изхвърлил жена си и детето на улицата, а бабата— великата спасителка— ги е приютила под своя покрив.
— Значи така. Донеси веднага стълбата. Трябва да запишем показанията на уредите!
Алена, с усилие стъпвайки, трудно си представяше как ще извади тежката стълба от килера, затова се опита да изхитрува.
— Бабо! А защо да не погледна показанията без стълба? Сравнително ниско са уредите, ще успея да видя цифрите!
Веднага съжали за предложението си:
— Това пък какво е? Мислиш, че съм сляпа и без стълба няма да видя? А ти тук сякаш си много умна, намери голямото решение?
— Добре! Веднага ще донеса. — Алена не спореше с баба си, но старушката намираше причина за скандал във всяка дума. Колкото си спомняше, баба ѝ винаги е имала тежък характер, но напоследък беше просто невъзможно да се говори с нея.
На Алена ѝ отне почти половин час за това, което обикновено става за две минути. А старата жена сякаш изпитваше удоволствие, гледайки как внучката с усилие отива до балкона и се връща с тежката стълба.
След като закрепи стълбата, Алена се приготви да я придържа, тъй като баба ѝ не се доверяваше на никого да записва показанията.
— Е? Защо стоиш? Качи се! — Този път Алена успя да вбеси баба си с послушанието си.
— Къде? По стълбата? Не мога! Краката ме болят ужасно, дори не мога да ги повдигна. На този Еверест няма да се кача.—Ах така ли била! Безсрамна мързеланке! Храня те с мои пари, живееш си наготово, ядеш платената от мен храна. А когато най-накрая ми потрябва малко помощ от теб, ти отказваш? Не ти ли омръзна да се преструваш? Разиграваш тук мъченица, а всички около теб трябва да танцуват по твоята свирка! – Баба винаги се славеше с лошия си и свадлив нрав. Алена се чудеше как майка ѝ е успяла да наследи толкова кротък и спокоен характер. И самата Алена също не забелязваше в себе си желание да предизвиква скандали от нищото, както баба ѝ правеше по пет пъти на ден.
Но все пак имаше нещо, което Алена си приличаше с нея. Не издържайки да слуша повече гадостите за себе си и за майка си, Алена просто хвана баба си, завъртя я с лице към вратата и я изтласка от стаята.
При това старицата нито се спъна във вратата, нито падна, нито се удари. Тя само се обърна назад и съскащо, като отровна кобра, изрече:
—Ах ти, такава отровна змия! Ще ви разхожа и двете по съдилища! Ще ми отговаряте и двете! Ще си живея без вас в тишина и спокойствие!
Алена не отдаде никакво значение на думите на баба си. Завъртя се, отиде до леглото си и мигновено заспа, щом главата ѝ докосна възглавницата.
Вечерта майка ѝ се върна от работа и изненадано видя стълба, оставена в банята.
—Точно на някой „гениален инженер“ трябваше да му хрумне да монтира водомера почти под тавана! – Жената умело постави стълбата и се качи, за да провери показанията на уреда, като за сигурност засне числата с камерата на телефона си.
Когато Ирина надникна при майка си в стаята, откри старицата, която мирно похъркваше с включен телевизор. Тишината в къщата изглеждаше необичайна.
Но ако Ирина можеше да предположи, че още на сутринта баба ѝ ще започне истинска война срещу нея и внучката ѝ…
—Е, какво, роднинки! Доиграхте се! Още днес ще отида да подам оплакване в полицията! – ехидната радост в очите на бабата стана още по-ярка, когато разбра, че дъщеря ѝ изобщо не е наясно с конфликта между нея и Алена.
—Мамо, какво е станало? Какво заявление? Някой да е направил нещо?
—Не се прави на глупава! Това сме го играли вече! Ленка ме нападна вчера! Няма видими следи по тялото, но тя ме бутна, ударих си главата. После ме напря със сила и ме удря по главата още няколко пъти! Вчера си мислех, че ще умра! Главата ми болеше и ми се виеше свят. – Старицата отлично знаеше, че сътресението на мозъка не оставя видими белези, а е нужен снимков материал, за да се докаже диагнозата. Но полицията ще приеме жалбата и без медицински резултати.
—Мамо, не ѝ вярвай! Не съм я удряла! Просто я изтиках от стаята. Да! Бутнах я, но много леко. Тя прекрачи прага и това беше! Мамо, виж ме, как мога аз да бъда побойник? Аз едва ходя!
Това последно твърдение явно внесе промяна в настройката на бабата.
—Ах! Истина е! Ти си се преструваш на инвалидка! Ама нищо, в полицията ще кажа, че родната ми дъщеря ме е пребила. Бие ме по главата с юмруци! – На тези последни думи бабата почти се разплака, а Ирина, ужасена, усети как косите ѝ се изправят.
—Мамо, как така? – разтреперан, Ирина проговори. – Бях на работа, всички видяха. Прибрах се много късно вечерта, нищо не съм направила.
—И какво от това? Сутринта ме пребиваш и после бягаш на работа. А аз цял ден лежах пребита. – Изглеждаше, че бабата изпитваше особено удоволствие да вижда ужас в очите на дъщеря си.
Алена гледаше жените и не можеше да проумее какво всъщност се случва. Откъде у майка ѝ толкова търпение, за да разговаря спокойно с една явно психически нестабилна баба?Бабата с победоносен вид се оттегли в стаята си, а Ирина едва не изгуби съзнание от страх.
Тя обикаляше из апартамента и се опитваше да измисли какво да направи, как да убеди собствената си майка да не изпълнява обещаното. Говорейки на глас, жената прокарваше в ума си всички най-ужасни варианти, които можеха да я очакват.
Алена, доколкото можеше, се опитваше да успокои майка си, въпреки че и на нея също ѝ беше трудно. През последните няколко години бабата беше станала абсолютно непоносима. Въпреки това, майка ѝ все още живееше при нея. На Алена винаги ѝ се струваше, че майка ѝ понася противната старица заради нея, за да не я откъсва от училище. Освен това заплатата на майка ѝ беше доста скромна и нямаше да могат да си позволят да наемат жилище.
Но най-накрая Ирина реши, че дъщеря ѝ е достатъчно пораснала, за да узнае истината за баба си.
— Ален, поставиха ѝ диагноза преди няколко години. Но в началото психическото ѝ разстройство беше почти незабележимо. Освен това я обграждах с грижи, любов и внимание, затова живееше спокойно и без изблици. Грубостта и злъчта я имаше и преди болестта, но напоследък е станала просто непоносима. Скандалите ѝ едва се издържат. Обикновено ти не ги виждаше, защото беше на училище, но сега ще трябва да ги помниш. И да не правиш като вчера. Не я бутай и не се забърквай в спорове с нея. Тя пак ще излезе отгоре. Нали виждаш – аз не се карам с нея, опитвам се да предотвратя всеки неин конфликт още в зародиш.
— Мамо, мисля, че прекалено много се притесняваш. Ако имаш официално потвърждение на диагнозата, баба просто няма да ѝ се вярва в полицията.
— Грешиш! Ти просто не разбираш колко убедителна може да бъде тя. Освен това тогава разстройството ѝ беше в начален стадий, а след това не успях да я убедя да се прегледа отново. Никой няма да обърне внимание на този документ. А това, че аз съм психясала и съм пребила старица – на това ще повярват. Колко години вече я гледам? Плюс това отглеждам дъщеря сама. Идеално мога да бъда представена като откъснала се от нервите си върху „бедната баба“.
Ирина отново започна да обикаля из стаята и да свива ръце. На Алена ѝ се искаше поне с нещо да помогне на майка си, да я успокои и подкрепи. Кореше се, че не се въздържа и избута баба си от стаята, като така ѝ даде повод отново да тормози майка ѝ.
— Мога да потвърдя, че ти не си я докосвала! Аз съм свидетел в крайна сметка! — каза Алена, гледайки майка си с жалостив поглед.
— Не! Ти си роднина и не можеш да бъдеш свидетел. Освен това не искам да те замесвам в това. В случай на опасност баба ти може да каже, че ти си я удряла. Или че сме я тормозили заедно. Ако не ме затворят в затвора, майка може да настоява да ме изпратят в психиатрия, щом съм толкова неадекватна, че нападам хора.
Ирина и Алена се редуваха да се прокрадват тихо в стаята и да наблюдават бабата, която спокойно си похъркваше, докато телевизорът тихо звучеше пред нея, оставяйки безметежна усмивка на лицето ѝ. От страх и тревоги Алена напълно беше забравила за раните по краката си. Гледайки как майка ѝ се вълнува, тя внезапно започна да се връща към спомените си от детството. Бабата винаги е била човек, който не се поддава на контрол.
Например, тя мъмреше Алена за всяка двойка, обещавайки да призове върху нещастното дете всички ужаси на света:
— Още веднъж получиш двойка – отиваш в сиропиталище! А ако не те приемат, ще метеш улиците! И без това от теб нищо няма да излезе.
След това бабата описваше всички ужаси, които щеше да причини на внучка си. Ако Алена имаше нещастието отново да получи двойка, тя се страхуваше да се прибере вкъщи. Често момичето изчакваше на съседната детска площадка, за да дочака майка си от работа. Понякога дори заспиваше на пейката, заради което Ирина трябваше да търси дъщеря си из целия квартал.
Алена дори не можеше да си представи какви изпитания е претърпяла майка ѝ, ако баба ѝ е тормозила така собствената си внучка.
След нощ без сън, през която не измисли нищо смислено, на сутринта Ирина отиде на работа. Обадиха се и на Алена, за да я помолят да замести за половин ден, на което момичето се съгласи, защото се страхуваше да остане насаме с хитрата баба. Ако отново изгубеше самообладание, можеше наистина да удари старицата.
Алена изпълняваше работата си със суха усмивка, докато мислите ѝ бяха далеч от мястото, където се намираше.
— Алена, защо си така натоварена? – Баристът ѝ предложи кафе, виждайки, че нещо я тревожи. — Има причини. Баба ми съвсем е изгубила ума и се опитва да направи виновни мен и мама.
— Тогава защо не я изпратите в болница? Или да повикате лекар? Още по-добре – направо да я настаните в специализирано заведение. И не ме гледай така! Има различни ситуации и различни хора. Понякога един близък човек не само става чужд, но може и да представлява заплаха.
— Ти луд ли си? Не искам да постъпя така с баба, дори и мама няма да позволи.
— А считащ ли, че е по-добре, ако направи нещо и нарани себе си или други хора?
Алена слушаше и си мислеше, че в думите му има доза истина.
Вкъщи тя реши отново да говори с майка си, но този път да постави въпроса по друг начин.
— Мамо, преди баба да изпълни някой свой „план“, трябва да действаме предварително. Трябва да я покажем на лекар. А после – да я настаним в специално заведение. Недей да отказваш веднага. Има много варианти, които можем да разгледаме.
— Как така? Нима сами, доброволно ще изпратим баба ти в психиатрия или дом за стари хора? – Ирина все още не можеше да разбере как може така безсъвестно да се постъпи с близък човек.
— Мамо, мислиш ли, че е по-добре да я оставим в това състояние? А за нас мислила ли си? Лично на мен вече ми е страх да живея тук, защото тя ме тормози и не ми дава минута покой.
След размисъл Ирина отговори:
— Добре! Но трябва да поговорим с нея и да ѝ намекнем за необходимостта от лечение.
След като възрастната жена категорично отказа да се прегледа и лекува, Алена беше принудена да извика лекар вкъщи и после да изпрати бабата на принудително лечение, след което тя и Ирина взеха решение да я настанят в дом за стари хора за постоянно, тъй като лечението не донесе значително подобрение.
Когато влизаше в празния апартамент, Ирина изпитваше пълно успокоение, за което понякога ѝ беше съвестно. Но да живееш с болен човек под един покрив – е непоносимо.
В такива ситуации има само два изхода: или оставяш всичко както е и търпиш неговите постъпки до края, или пращаш човека там, където ще се погрижат за него, а семейството ти ще бъде в безопасност. Никой не е виновен, че някои с времето губят разсъдъка си. Всеки има различна съдба, която понякога е много жестока.
