— Бих искал… — Гена направи пауза. Беше нервен. — Бих искал да платя почивка на мама ми. Тоест, да купя карта за море. Какво мислиш?

Лида замръзна и погледна към мъжа си. Гена не можеше да разбере какво мисли тя.

— Мене ли питаш за разрешение? – попита тя с недоверие. – Или ме поставяш пред свършен факт?

Гена мислеше, че я поставя пред свършен факт, но всъщност наистина задаваше въпрос.

— А има ли разлика?

Жената кимна. Гена не виждаше никаква разлика. Така или иначе, искаше да плати билет за юг за майка си, но ако жена му му кажеше строго „не“, посочвайки убедителни аргументи, може би щеше да се откаже от намерението си. Макар че…

В училище наричаха Гена „мамин син“. Това беше, защото майка му беше учителка по начални класове в училището, където и той учеше. Неофициално майките на по-непокорните ученици смятаха, че на момчето му се разминава твърде много. Всъщност, това не беше така. Изискванията към Гена бяха два, дори три пъти по-високи от тези към всяко друго дете.

Мария Степановна не щадеше сина си и винаги, когато имаше свободна минута, сядаше да учи с него. Гена попълваше всички задачи с лекота. Майка му обясняваше ясно. Не се раздразваше, ако я попиташе отново. Не крещеше, когато той грешеше.

И все пак, дълбоко в душата му имаше някаква обида към нея. Искаше му се да прекарват време заедно в игри, а не над учебниците.

Мария Степановна не можеше да си позволи такова нещо. През деня тя беше в училището, вечерите прекарваше над тетрадките. През уикендите се занимаваше с уроци, за да припечели малко допълнително.

Гена нямаше баща. Тоест, по документи имаше, но на практика той се появяваше веднъж годишно, за да го поздрави за рождения му ден, подаряваше цветя на майка му и някаква играчка на сина си, а после отново изчезваше за година. Още от училище Гена бе забелязал, че много учителки имат проблеми с личния си живот. Майка му казваше, че не всеки мъж иска да живее с жена, която е вечно заета. Гена вярваше, че причината не е само в това… Майка му беше доста придирчива и избирателна в отношенията си. Не допускаше никого по-близо от оръдеен изстрел. Казваше, че е заета и няма време. Често в разговорите с приятелки използваше думата „след това“.

Мария Степановна живееше с убеждението, че ей-ей сега всичко ще се подреди, че трябва да се изчака още малко и ще се намери достатъчно свободно време за истински живот. Че това, което е предназначено от съдбата, няма да избяга. Щастливите дни са напред. А сега най-важното е да постави сина си „на крака“, да завърши 4-ти „Б“, да се погрижи за ремонта най-накрая. А има и тетрадки на учениците… Те задължително трябва да бъдат проверени до понеделник.Съставяне на интересен и поучителен материал за часа на класа. Пране на купчина дрехи, сушене, гладене, миене на съдове, подготвяне на домашни консерви, оправяне на сметките – този месец имаше някакво объркване с квитанциите, обаждане на майстора за капещия кран, който вече седмица създава проблеми. И още стотици задачи, които никак не могат да почакат. Майката имаше хиляда, не, милион причини да отлага своя собствен живот за „по-късно“.

Гена никога не се беше замислял дали на майка му ѝ е трудно. Отстрани изглеждаше, че това е нормално и че така трябва да бъде. Всички майки по света постоянно са заети с нещо. Но не само майките… Жените и мъжете. Едни работят неуморно и отглеждат деца, други освен това се грижат и за дома. Но той грешеше.

Съпругата му Лида беше различна, както и нейната майка. Те никога не успяваха да приключат всичко навреме и винаги се оплакваха от липса на време. Гена не разбираше това, защото според него жените имаха предостатъчно свободно време. Вероятно те просто го използваха неразумно. Вместо да свършат още нещо вкъщи, предпочитаха разходки в паркове и градини, ходеха на концерти, посещаваха театри и какво ли още не. И Гена беше ходил на екскурзии с майка си, но не толкова често, колкото Лида. Всичките му събития в живота бяха свързани с някакъв празник. Никога не ставаше дума за пропуск на училище или молба за излизане от работа. Но Лида можеше да промени плановете си във всеки момент, ако ѝ се приискаше да отиде на концерт на любим певец.

Въпреки това, трудно бе да я наречеш безотговорна. Към работата си тя се отнасяше сериозно и никога не напускаше офиса, докато не изпълни зададените задачи, дори когато колегите ѝ вече чакаха на изхода в седем вечерта. Понякога, дори работеше до късно или отиваше на работа през уикенда, за да помогне. Но в замяна изискваше уважение към личното си време. Лида наричаше това „взаимно уважение“ – един от трите стълба, на които се крепи светът. Вторият беше добротата, а първият – любовта.

Гена не се дразнеше от поведението на жена си, напротив, липсваше му лекотата, която присъстваше в живота на Лида. И някак си осъзна изумително неочаквана мисъл: животът, който водеше майка му, той никога не би пожелал никому. Може и да успяваше да работи, да гледа дома, да се грижи за него и да преподава, но струваше ли си всичко това? За себе си тя никога не намираше време.

– Нямам нищо против – отговори Лида. – Нека ѝ платим пътуване. Но дали ще отиде сама? Или няма да приеме парите, или ще ги похарчи за нас.

– Ще купим екскурзия. Мама не обича да пропиляват пари, спечелени с честен труд. Тя ще замине.

– Едва ли сама – не се съгласи Лида. – Дори няма да вземе билета. Ще си измисли задачи, въпреки че вече е пенсионерка.

– Може би тримата да заминем заедно? – предпазливо предложи Гена. – Разбира се, ако нямаш нищо против.

Лида се поколеба за момент и след това се засмя. Представи си как приятелките ѝ ще се подиграват, казвайки, че ваканция със свекърва не е ваканция. Но пък кога ли се е вслушвала в злите езици? Майката на мъжа ѝ беше добра и скромна жена. Никога не искаше и не изискваше нищо. Живееше тихо и сдържано. Понякога на Лида ѝ ставаше жал за нея. Не разбираше как живее така. И ако беше на мястото на Гена, вероятно и тя би искала да направи нещо мило за своята майка.

– Благодаря – каза Лида.

– За какво? – не разбра Гена.

– За това, че обсъждаме всичко заедно и взимаме общи решения.— А иначе как? Това е взаимно уважение.

***

Мария Степановна изсуши съдовете внимателно и ги прибра в шкафа, след това оправи кърпата, закачена за облегалката на стола, изгаси осветлението в кухнята, влезе в стаята, погледна се в огледалото и подреди и без това перфектно сресаната си сива коса. Седна на дивана и не пожела никъде повече да става. Животът ѝ се стори скучен и безвкусен. Всички задачи, които я тласкаха напред, вече бяха приключили. Синът ѝ порасна и се ожени, работеше в добра компания. Поредният 4-ти „Б“ се разотиде за ваканцията, ремонтът отдавна беше приключил, а нов първи клас тя не планираше да поеме повече. Пенсионира се. Уморена беше. И поради това си мислеше, че вече няма за какво да живее. Но дълбоко в душата ѝ се спотайваше усещането, че нещо не е успяла да довърши. Това чувство я преследваше цял живот.

Мария Степановна се насили да се изправи от дивана и обходи стаята. Надникна в кухнята, после в банята и спря в антрето. Домът ѝ блестеше и искреше от чистота. Можеше дори да се снима реклама за прах за пране. Перфектен ред, всичко на мястото си, красиво.

Някога Мария мечтаеше да приключи с всички задачи, за да се отдаде на това, което ѝ харесва. Никога не успяваше – винаги изникваше милион неотложни ангажименти. Майка ѝ казваше, че свободното време го имат само мързеливците и безделниците. За хобита да не споменаваме – било срамно. Четенето, рисуването, свиренето на музикални инструменти, танците и пеенето били измислени от безделници. Мария не вярваше на майка си, но ѝ се подчиняваше безпрекословно. А и как да не се подчинява, когато всяко възражение срещаше остра реакция, а всеки творчески порив се осъждаше. Мария самата не осъзна кога започна да се чувства виновна, криейки се нощем с книга и фенерче под одеялото.

Професията си Мария също избра под зоркото наблюдение на майка си. Имаше само два варианта: лекар или учител. Мария реши да преподава на деца. За щастие, не съжаляваше за избора си. Животът отново засия в различни цветове. Вече нямаше нужда да се крие с книги нощем, можеше открито да рисува и да носи шишарки и кестени вкъщи за училищни проекти. Всичко беше за работата, за учениците. Беше приятно да работи с деца, да ги учи на нови неща и сама да опознава света. Майка ѝ, когато я виждаше как усърдно рисува кленово листо, паралелно планирайки уроци, само се мръщеше:

— По-добре да беше станала лекар. Само си губиш времето. Безделница и мързеланка.

В тези моменти Мария отново започваше да се чувства виновна. Искаше да угоди на майка си. Искаше поне веднъж да чуе добра дума или похвала. Наивни надежди.

Да живее под такъв натиск Мария не издържа дълго. Побърза да се омъжи, само за да избяга от дома. Бракът се оказа неуспешен. Щом Гена се роди, съпругът ѝ си тръгна. Грешно е да се казва, че бракът се изпитва с ремонт. Бракът се изпитва със семейния живот по време на майчинството, с умението на двама любящи хора да се разбират и подкрепят в този труден период. А и майка ѝ обожаваше да се меси в живота ѝ и да нервира зетя за това колко е безперспективен. А кой нормален мъж би изтърпял такова отношение?

В живота на Мария отдавна се беше наместила думата „трябва“. Но тя, както можеше, въртеше се насам-натам. Опитваше се да успява навсякъде и успяваше. Постоянно бързаше и летеше нанякъде. Считаше само себе си виновна за всичко, което се стоварваше върху нея. В един момент напълно изчерпа силите си и осъзна, че вече нищо не иска. Въпреки всичко, продължаваше да се дави в морето от занимания и грижи, стягайки още повече невидимите окови на ръцете си. Разучи се да се радва на дребните неща. Престана да се наслаждава дори на редките пътувания с класа из музеи и театри. Правеше всичко просто защото така трябва и така е прието. Без никакво удоволствие.

Понякога, в моменти на слабост, си обещаваше, че щом свърши всичките си задачи, ще замине някъде. Не заради учениците или служебно пътуване, а защото душата ѝ жадуваше за природа и уединение. Но магическото „после“ така и не дойде. Незабелязано синът ѝ порасна, незабелязано тя остаря, незабелязано свършиха силите ѝ и незабелязано ѝ се отщя да живее.

Може би прибързано се пенсионира? Може би трябваше още малко… А, я стига… Мария Степановна беше уморена от всичко. Вече нямаше стимул да върви напред.​Сина си Мария обичаше. Може би за нищо друго не беше толкова сигурна, както за решението да го роди. Момчето ѝ се беше получило чудесно. А и жена си избра добра. Мария така и не разбра напълно с какво ѝ допадна Лида. Може би защото младата жена с нещо ѝ напомняше за самата нея, когато беше млада. Искра в очите, желание да види света, да опита различни хобита… Или пък защото Лида беше почтена и открита. Вероятно всичко заедно. Каквото и да беше, Мария не искаше да се меси в отношенията на сина си. Смяташе, че само би пречила. В една връзка трябва да има само двама – на това я беше научила майка ѝ.

Мария Степанова се задържа още малко в коридора, опитвайки се да си спомни какво не е успяла да свърши, но после се прибра в стаята, легна на дивана и затвори очи. Повече нищо не ѝ беше нужно. Никаква сила сега не би могла да я накара да се изправи от този диван.

Звънецът на вратата обаче я принуди да отвори очи. Не очакваше гости. Отдавна нямаше приятелки. Реши, че е някой рекламен агент, и остана да лежи. Звънецът се повтори, а след това някой настойчиво започна да чука на вратата. Сърцето ѝ се сви. Помисли си, дали случайно не е наводнила съседите. Наложи се все пак да се изправи и да тръгне към вратата. На прага стояха синът ѝ и неговата съпруга. И двамата ѝ се усмихваха широко.

— Имаме изненада за теб — каза Лида и, влизайки в апартамента, ѝ подаде някакви листчета.

Мария Степанова напоследък не виждаше добре отблизо и не успя веднага да се ориентира. Синът ѝ обясни защо са дошли. Мария Степанова се изплаши.

— Скъпо ли беше? Защо сте купили тези екскурзии?

Последваха увещания и обяснения. Синът ѝ дори я изнуди емоционално:

— Ако не отидеш, няма да ти простя. Защо се съпротивляваш?

Мария Степанова и сама не можеше да обясни защо не иска да замине. Някъде вътре в себе си усещаше леко чувство на неловкост, неудобство и срам.

— Мамо, ти и един живот не си видяла — завърши синът ѝ малко грубовато.

Мария Степанова искаше да му отговори, но вместо това ѝ стана толкова смешно, че се разсмя. Нима нейният син казва това?

Започна суетата. На Мария Степанова изведнъж ѝ се появиха хиляда неща за вършене. Трябваше да реши на кого да повери ключовете да полива цветята. Къде да намери подходящ бански и леки, красиви рокли. Да разчисти храната в хладилника, да не забрави да изключи всички електроуреди. Да помисли какви книги да вземе за път и дали изобщо да взема много багаж със себе си. Щеше ли всичко да се побере в една чанта или беше по-добре да си купи куфар… Трябваше ли изобщо да заминава и да притеснява младите? Цели две седмици Мария Степанова правеше планове в главата си, тичаше по магазините и търсеше информация за мястото, където децата щяха да я заведат. Времето изчезна неусетно.

В уречения ден, когато стигна до летището и видя сина и снаха си, жената искаше да се откаже от всичко. Но Гена и Лида дори не я изслушаха.— Връщане назад вече няма, – каза синът, сякаш произнасяше присъда.

Целият полет Мария Степановна мислеше единствено за това, че прави голяма грешка. Укоряваше се, че се е съгласила на това пътуване. Притесняваше се за апартамента, за цветята, за електроуредите. А най-вече я измъчваше срам, че започва да намира пътуването за приятно.

Когато излезе от летището и седна в таксито със сина и снахата, за минути се успокои. Но след това отново я завладя усещането, че нещо не е успяла да направи, и тази мисъл се настани упорито в съзнанието ѝ.

Синът помоли шофьора да спре за няколко минути на обзорната площадка. Искаше да покаже на майка си планините и морето.

Мария Степановна, щом излезе от колата, застина и се обърка. Невъобразимата красота ѝ спря дъха. Планини, въздух, дървета, които растяха направо от скалите, и лазурно необятно море. Защо досега не беше пътувала никъде? Защо винаги отлагаше всичко за после? Защо пестеше на всяка цена?

Гена, като погледна майка си, попита:

— Мамо, не ти ли харесва?

— Харесва ми, много ми харесва, – отвърна Мария Степановна, а като младо момиче се завъртя наоколо, опитвайки се да запомни и задържи в паметта си този прекрасен миг. – Просто си спомних…

— Какво? – Лида се притисна към мъжа си. Генка в отговор я целуна.

Мария Степановна не отговори. Всъщност, думи не бяха нужни. Всичко беше ясно. Душата ѝ се изпълни със светлина и радост. Изчезна онова мъчително чувство, което години наред я преследваше – чувството, че не е успяла да направи нещо. А всъщност Мария Степановна не беше успяла да свърши едно голямо и много важно дело. Но какъв смисъл има сега да размишлява за несвършеното? Важно е това, което се случва в момента.

Жената си пое дълбоко въздух и затвори очи, а от ръцете ѝ сякаш паднаха невидими окови. Предстоеше ѝ да се научи да живее за себе си.

Дереккөз