„Разбирате ли, изобщо не съм мислила, че на нашата възраст може да се случва такова нещо…“ – Лариса Сергеева отпусна поглед.

— Лена, да не си виждала гумените ми ботуши? – Пьотр надникна от коридора.

— Та кой би ги взел, твоите ски номер четиридесет и пет? Търси по-добре! – отвърна жена му.

— Вече претърсих целия апартамент! Напоследък жилището ни ми прилича на някаква аномална зона, в която всичко изчезва! – Пьотр започна да се ядосва. – Първо старото яке, което исках да взема на работа, после дебелите панталони, а сега и ботушите! И май знам името на тази аномалия!

Лена само махна с ръка: недей си въобразява.

Един ден Пьотр не издържа на вътрешните си терзания и реши да изясни въпроса за изчезналите вещи.

— Лариса Сергеева, случайно не сте взели моите ръкавици, нали?

Тъщата енергично поклати глава.

— Какво говориш, Петенко, за какво са ми? – Лариса Сергеева показа на зетя си миниатюрните си ръчички. – Те ще ми бъдат големи дори вместо обувки…

— Петьо, остави майка ми на мира! Нищо не ѝ е нужно от твоите вехтории! – Лена се появи на прага на стаята. – Струва ми се, че с възрастта започваш да си въобразяваш разни неща…

Може и да беше правдива тази мисъл… Но Пьотра не го напускаха мътни съмнения.

***

На тъщата Пьотр нямаше за какво да се оплаква: Лариса Сергеева беше тиха и спокойна душа. Навремето, решила че й е писнало от градската суета, се беше преместила в село за постоянно. Отглеждаше зеленчуци, дишаше свеж въздух, сприятели се със съседите. И не се месеше в живота на дъщеря си Лена и съпруга ѝ Пьотр.

Но наскоро къщата на Лариса Сергеева изгоря. Как стана това – историята е неясна. Тъщата не пиеше спиртни напитки, не пушеше в леглото и изобщо следваше всички правила за пожарна безопасност. В това Пьотр дори не се съмняваше.

Лена, като добра дъщеря, прибра майка си да живее при тях. Нямаше време да се занимава с изгорелия имот, затова парцелът с обгорелите основи на къщата постепенно се обрасна с бурени… Самата Лариса Сергеева, премествайки се обратно в града и малко поскръбяла, философски прие, че животът продължава… Настани се в малката стаичка, предоставена от дъщеря ѝ, плетеше чорапи и други полезни дреболии. А в памет на заминалата си градина, отглеждаше на балкона най-различни зелени билки.

Пьотр нямаше нищо против: на роднините трябва да се помага. Още повече, че от роднините всъщност остана само тъщата. С Лена нямаха деца, а родителите на самия Пьотр отдавна бяха в по-добрия свят, както и бащата на Лена… Само че напоследък от дома започнаха да изчезват разни неща. И то само мъжки и изключително стари.

— Да не си виждала моите гумени ботуши? Претърсих всичко – няма ги! – Пьотр погледна въпросително жена си.

– Кой би си ги взел, твоите ски номер четиридесет и пет?! Търси по-добре! – отвърна Лена.

— Апартаментът ни напоследък прилича на аномалия, в която безследно изчезват вещи… И мисля, че знам името на тази аномалия.

Лена махна с ръка: какво си въобразяваш?

— Лена, не искаш да ми кажеш, че с майка ти при нас се е преместил и нейният домашен дух или някаква друга мъжка напаст? Твоите вещи са си на мястото! – заяждаше се Пьотр с жена си.— Лен, не искаш да кажеш, че заедно с майка ти при нас се е преместил нейният домашен дух или пък някой друг мъжки нечист дух? Та твоите неща са си всички на място! — закачаше се Петър с жена си.

— Остави ме на мира с твоите дреболии! Изчезнали са? Чудесно — по-малко за изхвърляне! — отмахна се Лена.

Разговорът със свекървата също не доведе до никакви резултати.

Въпреки това, безгрижието на Лена бързо се изпари, когато разбра, че старите неща на Петър не са единствените изчезнали предмети.

— Петре, да не си изял консервите? — веднъж попита Лена, докато ровеше в шкафчето в кухнята.

— Дори не знаех, че има такива! — отвърна Петър.

— А къде тогава са изчезнали? Не съм луда, помня, че имаше две кутии! — Лена го погледна със съмнение.

— Домашният дух на майка ти ги е изял! — пошегува се Петър.

Лена бръкна в съседното шкафче, но вместо консерви откри нова липса: старата тенджерка с кичозните цветчета я нямаше. Тя така или иначе не я харесваше и не се разстрои, но все пак се изненада:

— Къде е тази ужасна посуда?

— Казах ти вече: домашният дух я е прибрал! — засмя се Петър.

Скоро по същия мистериозен начин изчезна и комплект пластмасови съдове, заедно с пакетите с бърза юфка.

— Исках да ги взема на вилата, а сега ги няма! — ядосваше се Лена. — Ще трябва да отида до магазина. Ама сега ще изпусна влака, ще пътувам по-късно…

— Може все пак да е майка ти… — подметна Петър за пореден път.

— Глупости, защо ѝ е на мама да яде такава гадост?! У дома имаме достатъчно хубава храна. Това е само за вилата, и то в началото на сезона, когато ходя да чистя…

***

Въпреки това, Петър реши да шпионира свекървата. Лена замина за целия уикенд, а той остана насаме с Лариса Сергеева.

Сутринта, когато тръгваше за работа, от стаята на свекървата се чуваше мощно хъркане. Но когато се върна по обяд, в апартамента беше тихо. Преди Петър би се зарадвал на такова обстоятелство, но днес, като истински шпионин, веднага се заинтересува къде е изчезнала Лариса Сергеева.

На пейката пред входа, където обикновено се събираше местният „клуб на възрастните познавачи“, не я откри. Тя по принцип не обичаше да прекарва време с такива клюкарки… Докато размишляваше върху изчезването на тихата свекърва, Петър реши да отскочи до магазина. Слезе с асансьора и неочаквано чу мърморене от леко открехната врата на мазето. Петър се заслуша.

— Васенка, май заподозряха нещо… — Петър беше готов да се закълне, че беше гласът на Лариса Сергеева.

— Васенка, май заподозряха нещо… — повторно изречение го втрещи — гласът звучеше така познато!— Ех, колко ти създадох грижи… — въздишаше невидимият Васенка.

— Може би е време да излезем на бял свят? — предложи гласът на тъщата.

— Но кой знае как ще свърши това… Ами ако стане още по-зле? — колебливо отвърна Васенка.

Петър, опитвайки се да не вдига шум, се оттегли обратно към асансьора. Вече беше забравил какво е искал да купи от магазина. Петър не разбираше на какво точно беше станал свидетел. Но това трябваше да бъде обмислено, а после да поговори с Лена.

— Вече ли си вкъщи, Петенька? — Лариса Сергеева надникна в кухнята, където Петър над чиния със супа обмисляше план за действие.

— Събота е — кратък ден. — Петър разсеяно погледна към тъщата. — А вие къде бяхте, Лариса Сергеева?

— Бях излязла на разходка, не мога все вкъщи да кисна.

„Знам аз твоите разходки по мазетата!“ — помисли си Петър, но реши засега да не казва нищо на тъщата. Трябваше да се подготви.

— Лена, тя си крие някакъв мъж в мазето! Заклевам се! — Петър развълнувано крачеше из стаята.

Лена, току-що върнала се от вилата, уморено гледаше съпруга си.

— Хайде не раздавай клетви, скъпичка работа е това днес! — каза тя. — Струва ми се, че тук някой е полудял. Или ти, ако ти се привижда, или мама, ако приемем, че говориш истината…

— Истина е, разбира се! — възмущено я изгледа Петър. — Рано ми е да изпадам в маразъм! Трябва да питам Лариса Сергеева какво е това. Но не знам как… По всичко личи, че не иска да споделя тайната си! Иначе досега щеше да разкаже всичко.

На следващия ден от дома изчезна термо чаша, която Петър понякога взимаше на работа.

— Няма съмнение къде е изчезнала… — промърмори Петър и тръгна към тъщата. Беше време ситуацията да се изясни.

— Лариса Сергеева, аз знам всичко! — Петър реши да действа директно.

Тъщата се изправи и изненадано погледна зет си.

— За какво, Петенька?

— За това, че мъкнете на някого разни неща в мазето!

— Какво говориш, миличък?

— Не отричайте, чух как там разговаряте с някакъв Васенка! — натисна Петър. — Дори му предложихте… Как го казахте… „да излезе от нелегалност“!

— Няма такова нещо… — безпомощно възрази Лариса Сергеева, вече разбирайки, че е разобличена.— Мамо, няма да се караме, — Петър се обърна. На вратата стоеше Лена. — Не ни е жал за тези нещастни макарони и консервите, а и гумените ботуши бяха стари… Кажи истината.

Лариса Сергеева вдигна очи към дъщеря си, въздъхна и разказа всичко.

***

Оказа се, че когато се заселила в селото, се запознала с мъж. Василий Иванович бил самотен, работлив и без дом. Скитал се, изхранвал се с временна работа: на кого плевня ще построи, на кого дърва ще нацепи, на кого ограда ще оправи. Живеел, където можел: в селата има достатъчно изоставени къщи, а понякога го спасявала палатка.

Как е стигнал до улицата, Василий Иванович не обичал да разказва. „Пречех на роднините си, та се отърваха от мен“ — било единственото, което споделил на Лариса Сергеева. В началото тя го съжалила и му предложила да остане: има достатъчно място. А и помощта в домакинството никога не е излишна. А след това…

— Разбирате ли, дори не подозирах, че на нашата възраст такова нещо се случва… — сведе очи Лариса Сергеева. — Просто се сближихме. Може би любов, може би нещо друго. Последната радост в живота… Съседите, разбира се, ме осъждаха. Дори спряха да ми казват „здрасти“, но започнаха да говорят гадости. А после стана пожар. Преместих се при вас, а Василий не искаше да остане без мен.

— Значи сега живее в мазето като бездомник?! — попита Лена.

— А къде иначе да отиде? Строго ми забрани да ви разказвам за него. Не доверява се на хората: своите го изритаха, защо непознатите да са добри? Бои се, че ще го изгоните от мазето. Опитах да го настаня в хостел… Но там младите го притесняват. Дори веднъж му взеха парите.

— Господи! Това е някакъв кошмар! Как така никой не го е изгонил от мазето?! — изуми се Лена.

— Опитаха се, — въздъхна Лариса Сергеева. — Един път дойде някакъв човек от общинската служба. Първоначално се караше на Василий и го гонеше. Но после, когато Василий му купи бутилка, веднага омекна. „Живей, приятелю! — каза. — Човек трябва да помага на човека!“. Сега от време на време идва на гости и иска „за махмурлук“. Василий дава, няма как.

— Е, с този човек сте се разбрали. Ами ако се появи някой друг? — заинтересува се Петър. — Няма да ви стигнат бутилките за всички.

— Няма да се появи никой! — махна с ръка Лариса Сергеева. — Онзи човек от общината, след като се почерпил, му казал, че има късмет. В управлението нямало достатъчно кадри, тъй че освен него и Саня, никой друг няма да дойде тук поне сто години!

— Ами да… — поклати глава Петър. — А къде се къпе и къде ходи до тоалетна?

— Къпе се в обществената баня. А тоалетна… и това решихме. Мазето не мърсим, — засрамено отговори Лариса Сергеева.

Петър не поиска да пита за подробности.

— Простете ми, че взех вашите вещи. Василий нямаше почти нищо след пожара. Нямаше как дори да излезе навън. Сега се опитва да си намери работа, но не го наемат лесно — възраст е.

— Не се тревожи, мамо. Забрави за тези дреболии. Трябва да измислим какво да правим по-нататък, — Лена потърка носа си и погледна към съпруга си.

— Ще измислим, — обеща Петър.

Вечерта те седяха в кухнята.— Ще трябва да вземем кредит и да възстановим майчината къща. Не виждам друг изход! — размишляваше Лена.

— Ще трябва, — съгласи се Петър. — А докато стане това, свекърва ти да дойде да поживее при нас. Стаята на Лариса Сергеева е малка, но в тясното няма обида. Не е работа възрастен човек да се скита по мазетата. Ще го взема при мен на работа засега — в охраната ни трябват хора.

Лена въздъхна тежко, но се съгласи.

— Няма как… Надявам се, че ще е за кратко.

***

Когато роднините съобщиха решението си, Лариса Сергеева дори се разплака. А Васил Иванович направо се обърка, когато тя дойде да го измъкне от мазето. Дълго време не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно.

— Родните ме изхвърлиха, а чуждите ме прибраха… Чудо някакво… Благодаря ви! — благодареше той засрамено, тайно избърсвайки очите си.

Петър, както обеща, устрои Васил Иванович на работа.

И нито за миг не съжали за това.

— Добър човек ни доведе! Отговорен е! Благодаря ти! — хвалеше го началникът по сигурността. — Не се залепя за телефона, не решава кръстословици, на поста не заспива! Има ли още такива хора?!

— Не, той е единствен по рода си, — усмихваше се Петър. А на ум си мислеше: „И слава богу!“

У дома Васил също се стараеше да бъде полезен — имаше златни ръце. Поправи всичко, което трябваше, и така окончателно спечели симпатията на Лена, която в началото гледаше на него с подозрение, считайки го за още един натрапник от мазетата.

***

Скоро семейството взе кредит, нае бригада и започна ремонта на къщата на Лариса Сергеева.

— Деца, благодаря ви! Ще върна парите малко по малко. От пенсията ще превеждам! Вася също няма да стои без работа! Задължително ще се издължим! — развълнува се свекърва им, прегръщайки ту Петър, ту Лена.

— Остави, мамо, с тази пенсия! Ще се оправим някак си! — смущавайки се, отмахваше с ръка Лена. — Дъщеря ти съм, или не?! Живейте щастливо!

***

Когато къщата беше възстановена, Лариса Сергеева и Васил Иванович се върнаха в селото. Сключиха брак и започнаха да се занимават със собственото стопанство. Петър и Лена често ги посещават.

Но Петър така и не изостави „шпионската“ си дейност. На двора постави камери за наблюдение. Много не му хареса онази част от историята на Лариса Сергеева, където съседите първо се караха, а после избухна пожар… Може би е просто съвпадение. Но както се казва, пази се, за да те пази бог.

Дереккөз